Читать «Когато кучетата плачат» онлайн - страница 4

Душата навън.

Плътта навътре.

Както и да е.

Дотам беше доста път, защото тя живееше в Глийб, а аз — близо до Централна гара, на малка уличка с нащърбени улуци, на крачка от влаковата линия. Бях свикнал вече с това — и с разстоянието, и с улицата. Всъщност донякъде се гордея с всичко това. С малката къща. Със семейство Улф.

Много минути се изнизаха, докато вървях към вкъщи, и когато видях пикапа на татко на улицата, дори се усмихнах.

Напоследък работите на всички ни вървяха добре. На големия ми брат Стив. На сестра ми Сара.

На госпожа Улф — жилавата госпожа Улф, майка ми, която чисти къщи и работи в болницата, за да преживяваме. На Руб. На татко. И моите.

Кой знае защо, докато се прибирах тази нощ, се чувствах умиротворен. Щастлив заради семейството си, защото работите ни като че вървяха добре. На всичките.

Покрай мен профуча влак и имах чувството, че в шума му чувам целия град.

Той се приближи и отмина в далечината.

Нещата като че винаги отминават.

Идват, остават за миг и си отиват.

Този ден влакът ми се струваше като приятел и когато си замина, имах чувството, че нещо си тръгна от мен. Бях сам на улицата и макар все още да бях умиротворен, краткото ми щастие отлетя и тъгата бавно и настойчиво ме прониза. Светлините на града искряха във въздуха и протягаха ръце към мен, но аз знаех, че никога няма да ме достигнат.

Поех си дъх и се изкачих на верандата. Вътре говореха за ледените кубчета и изчезналата бира. Аз нямах търпение да изям моето, макар да не можех да изпия цяла кутия или бутилка. (Просто ми минаваше жаждата, на което веднъж Руб отвърна: „Аз също не съм жаден, човече, но продължавам да пия“.) В този случай идеята с ледените блокчета поне беше горе-долу интересна, така че нямах нищо против да вляза и да пробвам.

— Мислех да си я пийна, като се приберем.

Гласът на баща ми долетя до мен точно преди да вляза. В него имаше нещо гадно.

— И чия беше блестящата идея да направи последната ми бира на ледени кубчета? Кой беше?

Дълга пауза. Пълна тишина.

— Аз бях — долетя най-сетне отговорът в мига, в който прекрачвах прага.

Въпросът беше кой го е казал.

Руб?

Октавия?

Не.

Аз.

Не ме питайте защо, просто не исках Октавия да получи шамар (словесен, разбира се) от Клифърд Улф, баща ми. По-вероятно беше да реагира мило, но реших да не рискувам. По-добре беше да си мисли, че съм аз. Беше свикнал да правя простотии.

— Защо ли не съм изненадан? — обърна се той към мен. Държеше въпросните ледени кубчета в ръце.

И се усмихваше.

Това е много хубаво, повярвайте ми.

Баща ми се разсмя и добави:

— Камерън, имаш ли нещо против да изям твоето?

— Не, разбира се.

В такива ситуации винаги казваш „не, разбира се“, защото много бързо си даваш сметка, че старецът ти всъщност пита: „Леденото кубче ли да взема, или да ти вгорча живота по сто други начина?“ И залагаш на сигурното, естествено.

Ледените кубчета бяха раздадени, а аз си размених бегла усмивка с Октавия, после с Рубен.