Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 358

Полупотъналият брониран кораб вече беше изтеглен настрани и през пролуката минаваше огромен съд с широка палуба, чиито сиви платна се издигаха далеч по-високо от останките на стражевите кули. На четвъртития му нос мъже въртяха макарите на сгъваем трап, а зад тях край перилата се редяха десетки, ако не и стотици тежковъоръжени бойци.

— Тук нямаме шанс! — каза Стенуолд на малочислената си войска. — Векианците направиха пробив при западната стена и отбраната ни там също няма да издържи дълго. Върнете се при семействата си. Върнете се при децата си. Няма смисъл да стоите тук.

— А вие какво ще правите, войнемайсторе? — попита един.

— Аз ще остана — заяви решително Стенуолд. — Когато хвърлят котва на кея, ще видя дали думата на един преподавател от колегиумската академия все още има някаква тежест, но вие трябва да си тръгнете, всички.

Чу, че някои се възползват от предложението му, но когато се огледа, видя, че повечето, поне стотина, още стоят на кея.

Гигантският кораб приближаваше, захождаше към обгорения пристан със страховито изящество. Вече бяха прибрали платната и две котви на къси вериги пореха водата, за да забавят скоростта му.

— Стенуолд — отбеляза със страхопочитание Ариана. — Това не е векиански кораб.

Той премести поглед от нея към наближаващия съд, после пак я погледна.

— Откъде знаеш?

— Това е паешки кораб от Селдис, а аз познавам добре стила на собствения си народ.

Стенуолд я зяпна, после се втренчи в кораба. Броени метри деляха исполинския съд от кея, когато сгъваемият трап започна да се спуска.

— Не стреляйте! — извика на хората си той.

Кораб от Паешките земи. И наистина, линиите му бяха изящно източени, ажурните дървени парапети изобразяваха вълни и преплетени лиани… но зад тях се редяха мравешки щитове.

Трапът се стовари върху кея и хората на Стенуолд отстъпиха крачка назад, стиснали нервно мечове и арбалети. „Ако са векианци и се предадем тук, без нито един изстрел, може би ще пощадят живота на хората ми.“

— Кротувайте! — нареди им той.

И на колегиумския кей стъпиха мравкородни, слизаха по мостика и още в движение се строяваха, докато на пристана не се оформи бойно каре. Ала не бяха с лъскавочерната кожа на векианците, напротив — тяхната беше светла, бледа като корема на риба.

„Таркиански мравкоиди. Какво става?“ Стенуолд пристъпи напред, най-вече за да застане между новодошлите и собствената си нещастна войска. Хората му бяха изнервени до крайност, а гледката на тези нови нашественици, строени в съвършен боен ред на родния пристан, никак не помагаше.

— Представете се. Вие сте на колегиумска земя! — извика той. Усещаше тежестта на всеки чифт очи върху себе си, очи еднакви до неразличимост, и всички мечове и арбалети, насочени право към него.

Един мъж се отдели от редиците им и заметна на рамо щита си. Спря безизразен поглед върху Стенуолд. Какви ли реплики си обменят наум, запита се бръмбарородният.

— Кой си, та говориш от името на Колегиум? — попита мравкочовекът.