Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 345

Хрумна му, че този път като никога е постъпил правилно, изпращайки другите надалеч — Че и Ахеос, Тисамон и Тиниса. Защото този път той, Стенуолд, се бе оказал на най-опасното място.

„Приятелите ми са на изчезване.“ Скуто му беше най-близък сред загиналите, но Кимон също му тежеше на съвестта, както и бедният доктор Никрефос, и много други, с които се познаваше отскоро, но така и не бе имал възможност да ги опознае добре — хора като Безрад Вѐлик, като Кабре, която бе ръководила отбраната на пристанището, или като Цейтус, който бе загинал в подводника си.

— Кое време стана? — извика той. — Някой знае ли?

— Преди малко май чух да се отброява третият час — отговори Ариана. Останала бе при вратата, за да не се натрапва на мъката му.

— И колко остава до съмване?

— Два часа и половина, Стенуолд. Не повече.

— Трябва да поспим поне малко — каза уморено той. — Векианците ще се върнат със зората. Вече направиха пробив и не знам как ще ги удържим този път.

— Тази нощ няма да спя — изрече с равен глас Балкус. — Ще ида при пробива и когато дойдат, ще убия всеки проклет векианец, който ми се изпречи пред погледа. А като ми свършат мунициите, ще ги сека с меча, пък когато той се строши, ще използвам юмруците си. — Стенуолд изведнъж го видя в нова светлина, непозната. Широкоплещест и заплашителен, мравкороден, решен да направи онова, което мравкородните правят най-добре — да убиват хора от собствената си раса.

Стенуолд бе стигнал до извода, че за да превземат пробойната, векианците ще трябва изпълзят по вклинилото се в нея автовозило, и затова беше пратил войниците си да ги посрещнат с арбалетни стрели, но постовият при пробойната току-що му беше съобщил, че векианците идват с таран. Ако успееха да го прекарат по стръмната могила от отломки, таранът щеше да смачка автовозилото само с няколко удара и да разчисти пътя на пехотата. Поел командването от загиналия Кимон, Стенуолд беше събрал де що намери читави мъже и жени да отбраняват позицията, но досегашният му опит показваше, че в близък бой векианските войници далеч превъзхождат неговите хора. Ясно му беше, че това ще е последният отпор на Колегиум преди векианците да плъзнат из града.

„Великата академия — мислеше си той, — Събранието, съюзът със Сарн.“ Изобретения, философия, изкуство и дипломация, изковавани грижливо в продължение на столетия зад тези стени… а сега невежите ръце на векианците щяха да ги разбият на пух и прах.

— Артилерията е готова, войнемайстор — докладва един от занаятчиите. Стената беше твърде отслабена, за да поеме тежестта на още машини, но отнякъде бяха намерили две балисти и по нареждане на Стенуолд гигантските прашки бяха заложени по двата фланга на малката му войска. Едната балиста беше от леките машини за многократна стрелба, другата беше масивно древно оръжие мравешка направа, което сигурно бяха измъкнали от някой музей. Едва ли щеше да изстреля повече от един залп.