Читать «Разединени равнини» онлайн - страница 344

37.

В града вече нямаше къде да настаняват ранените, мъртвите — още по-малко. Пратеникът отведе Стенуолд в една от работилниците на Академията, голямо помещение, където доскоро чираците занаятчии се бяха обучавали и работили, а сега десетки положени в лед трупове чакаха погребението си. В една стаичка от другата страна на работилницата бяха положили тялото върху занаятчийски тезгях. Този толкова подходящ избор на ложе, макар и неволен по всяка вероятност, трогна Стенуолд по-дълбоко от всичко останало.

Не бяха успели да поставят тялото на Скуто по гръб, разбира се, не би било възможно заради гърбицата и другите му деформации, затова трупът му лежеше на хълбок и в смъртта шипородният занаятчия изглеждаше също толкова нелепо, колкото и приживе — подпрян на шиповете си, които бяха издълбали дълбоки бразди в дървения плот на тезгяха, докато са го прехвърляли от носилката. Сред шиповете и покритата с мехури кожа още стърчаха трите арбалетни стрели, проникнали дълбоко в плътта. Стенуолд беше убеден, че именно те са го убили, а не гранатата, обгорила кафявата му кожа и раздробила едната му ръка. Скуто винаги е бил кораво копеле.

Невероятно грозното му лице, което приживе приличаше на небрежно издялана от дърво марионетка, сега бе застинало в гримаса, оголваща целия му набор от разкривени зъби. Стенуолд посегна да затвори очите на приятеля си, но успя само да се убоде на един от шиповете му.

Бяха извадили Скуто от сарнианското автовозило, което беше затворило пробойната в стената, и Стенуолд си даде сметка, че ако бе останал там още малко, щеше да го види с очите си. Но пък Скуто е бил мъртъв още преди да го извадят. И да беше останал, нямаше да има последни думи, нито сбогуване. Казали му бяха, че от самотнишкия отряд е оцеляла само една жена, но и тя нямало да живее дълго въпреки всички усилия на лечителите.

— Защо? — попита Стенуолд. — Защо е дошъл? — Вдигна очи към Балкус и видя, че коравото му лице се е сгърчило от скръб. Балкус и Скуто се бяха познавали от дълго време, почти толкова, колкото бе продължило и приятелството на Стенуолд с шипородния.

— Той винаги се грижеше за хората си — каза мравкочовекът. — Сигурно е чул за обсадата. Ние бяхме негови хора, Стенуолд, ти и аз. Пусто да остане! Какво си е мислил проклетникът, че не мога сам да се погрижа за себе си? — Юмрукът му се стовари върху масата. — Ах ти, глупак с глупак! Къде ти е бил умът? — Нямаше сълзи в очите на едрия мравкороден, но болезнената пустота в гласа му напълно компенсираше тази липса. Хората от тяхната раса скърбяха мълчаливо и в мисловно общение помежду си, но Балкус толкова отдавна беше напуснал родния си град, че явно бе забравил старите навици и изливаше болката си в думи като другите раси.

Стенуолд се замисли за последните ужасяващи мигове в автовозилото, за отчаяната борба лице в лице, за експлодиралата граната, докато водачът трескаво се мъчи да удържи контрола над занасящата машина, да я прокара сред векианските войници и техните арбалети и да запуши с нея пробойната в крепостната стена.