Читать «Пророчеството» онлайн - страница 168

Може да е изглеждало като смразяваща поличба, но онази нощ след пиршеството и празненствата, когато накрая се озовахме сами, не мислехме за никакви предзнаменования. В Инуяма се бяхме любили, обладани от диво отчаяние, в очакване да умрем преди утрото. Сега обаче, в сигурното убежище на Тераяма, имахме време да изследваме телата си, да се отдадем един другиму, да си дарим взаимно наслада спокойно и без да бързаме… а и Юки добре ме бе обучила в изкуството на любовта.

Разговаряхме за живота си, след като се бяхме разделили, особено за детето. Разсъждавахме за душата му, запратена отново в кръговрата на живота и смъртта, помолихме се за нея. Аз разказах на Каеде за посещението си в Хаги и за бягството си през снежната пустош. Не й разправих за Юки, но и тя запази някои неща в тайна, тъй като, макар че ми спомена за владетеля Фудживара, не се впусна в подробности, като например споразумението, което бяха сключили. Знаех, че й е дал много пари и храна, и това ме разтревожи, тъй като ме накара да смятам, че неговите възгледи за брака са по-широки от нейните. Усетих да ме полазват леки тръпки, които може и да са били предупреждение, но тогава загърбих тази мисъл, защото не исках нищо да помрачава радостта ми.

Събудих се на разсъмване и я намерих да спи в обятията ми. Кожата й беше бяла, копринена под пръстите ми, топла и в същото време прохладна. Косите й, тъй дълги и гъсти, че ни покриваха като шал, ухаеха на жасмин. Бях мислил за нея като за недостижимо цвете високо в планината, но тя беше тук, беше моя. Клепачите ме засмъдяха от нахлулите в очите ми сълзи. Небето бе великодушно, божествата ме обичаха. Те ми бяха дали Каеде!

Няколко дни небето продължи да ни се усмихва, дарявайки ни с ласкаво пролетно време и слънце. Всички в храма изглеждаха щастливи заради нас — от Манами, която сияеше от радост, когато ни донесе чай първата сутрин, до игумена, който възобнови уроците ни, като ме дразнеше безмилостно, щом ме хванеше да се прозявам. Десетки люде се качваха в планината да носят дарове и да ни пожелават всичко най-хубаво точно както биха направили хората в Мино.

Само отношението на Макото бе по-различно.

— Отдай се на щастието си — каза ми той. — Радвам се за теб, повярвай ми, но се страхувам, че няма да е за дълго.

Вече го знаех, бях го научил от Шигеру. „Смъртта настъпва внезапно и животът е крехък и кратък, беше ми казал той в деня след като ми бе спасил живота в Мино. Никой не може да промени това нито с молитви, нито със заклинания.“ Точно тази крехкост на живота го правеше тъй драгоценен.

Затова и щастието ни беше толкова огромно и наситено — непрестанно осъзнавахме колко мимолетно може да се окаже.

Вишневите цветчета вече окапваха, дните нарастваха, наближаваше краят на сезона. Зимата на подготовката бе свършила; пролетта си отиваше, за да отстъпи място на лятото, а лятото бе сезонът на войната. Предстояха ни пет битки. Четири победи и едно поражение.