Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 8

— Какво, по дяволите, става, Ел Ти? — извика тя.

Той я изгледа раздразнено и изкрещя в отговор:

— Знам не повече от теб. Не можем да им кажем да отстъпят заради заглушаването, а те пренебрегват зрителните предупреждения. Преди радиовръзката да прекъсне, бях упълномощен да открия огън, ако се приближат на половин километър от позицията ни.

Боби имаше още няколкостотин въпроса, но войниците на ООН щяха да прекосят половинкилометровата граница само след броени секунди, така че тя се втурна да подсили десния фланг. По пътя накара скафандъра си да преброи приближаващите сили и да ги маркира като вражески. Той докладва за седем мишени. По-малко от една трета от войниците на ООН в аванпоста.

„Това няма никакъв смисъл.“

Тя накара скафандъра да прокара на дисплея линия, обозначаваща половинкилометровата граница. Не каза на момчетата си, че в тази зона стрелбата е разрешена. Не се и налагаше. Щом я видеха да открива огън, те щяха да последват примера ѝ, без да е нужно да знаят защо.

Войниците на ООН вече бяха на по-малко от километър от тях и все още не стреляха. Идваха в разпилян строй — шестима тичаха в неравна линия отпред, а седми се влачеше в тила на около седемдесет метра зад тях. Дисплеят ѝ избра за мишена фигурата в левия край на вражеската линия, защото по подразбиране се спираше на най-близката. Но някакъв странен сърбеж в дъното на ума ѝ я накара да отмени решението на скафандъра, да избере задната мишена и да даде увеличение върху нея.

Дребната фигурка внезапно се уголеми в мерника. Боби усети да я побиват хладни тръпки и увеличи пак.

Фигурата, преследваща шестимата пехотинци на ООН, не носеше скафандър. Нито пък беше човек в истинския смисъл на думата. Кожата ѝ бе покрита с хитинови плочки, приличащи на големи черни люспи. Главата бе страховита, поне два пъти по-голяма от нормалното и осеяна със странни израстъци.

Но най-смущаващи от всичко бяха ръцете ѝ. Прекалено големи за тялото и прекалено дълги за ширината си, те приличаха на излезли от детски кошмар. Това бяха ръцете на чудовището под леглото или на вещицата, промъкваща се през прозореца. Те се сгъваха и посягаха към нищото с неизчерпаема маниакална енергия.

Земните сили не атакуваха. Те отстъпваха.

— Застреляйте онова нещо, което ги гони — закрещя Боби, но никой не я чуваше.

Преди войниците на ООН да успеят да прекосят половинкилометровата линия, след която марсианците щяха да открият огън, съществото ги настигна.

— Ох, мамка му — прошепна Боби. — Мамка му!

То сграбчи един пехотинец на ООН в огромните си ръце и го разкъса на две, сякаш беше от хартия. Титано-керамичната броня се раздра със същата лекота като плътта в нея, върху леда се изсипаха късчета електроника и мокри човешки вътрешности. Останалите петима войници се затичаха още по-бързо, но преследващото ги чудовище почти не бе се забавило, докато убиваше жертвата си.

— Застреляйте го, застреляйте го, застреляйте го — изкрещя Боби и откри огън. Обучението ѝ и технологиите, вложени в бойния ѝ скафандър, я превръщаха в изключително ефикасна машина за убиване. Веднага щом пръстът ѝ натисна спусъка на вграденото оръжие, порой от двумилиметрови бронебойни куршуми се понесе към създанието с над хиляда метра в секунда. За по-малко от секунда тя изстреля срещу него петдесет куршума. То беше сравнително бавна мишена с човешки ръст, тичаща по права линия, а компютърът ѝ можеше да внесе балистични корекции, които да ѝ позволят да улучи предмет с размера на топка за софтбол, движещ се със свръхзвукова скорост. Всеки куршум, изстрелян от нея, попадна в чудовището.