Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 33

Таблото избръмча за трети път. Този път Холдън натисна бутона за отговор и попита:

— Къде сме, Наоми?

— Последно намаляване на скоростта за влизане във висока орбита. Няма да повярваш, но ни карат да се редим на опашка.

— Сериозно?

— Да — каза Наоми. — Мисля, че проверяват всички кораби, кацащи на Ганимед.

„Мамка му.“

— Мамка му. От кои са?

— Има ли значение?

— Ами, виж, Земята ме търси, защото съм им откраднал няколко хиляди ядрени ракети и съм ги дал на СВП. Марс ме търси само за Кражба на един от корабите им. Предполагам, че наказанията са различни.

Наоми се засмя.

— И в двата случая ще те тикнат в затвора завинаги.

— Тогава да речем, че съм педант.

— Опашката, на която сме се наредили, май се проверява от кораби на ООН, но точно до тях е паркирана една марсианска фрегата и наблюдава ставащото.

Холдън отправи безмълвна благодарствена молитва, че на Тихо бе позволил на Фред Джонсън да го убеди да отпътува за Ганимед с наскоро ремонтирания „Сомнамбул“ вместо с „Росинант“. В момента товарният кораб беше най-неподозрителният съд от флотата на СВП. Имаше далеч по-малка вероятност да предизвика нежелано внимание от крадения марсиански торпедоносец. Бяха оставили „Роси“ паркиран на милион километра от Юпитер, на място, където едва ли някой щеше да търси. Алекс бе изключил всичко на борда освен рециклаторите на въздух и пасивните сензори и вероятно се бе сгушил в каютата си с една отоплителна печка и куп одеяла, за да чака обаждането им.

— Добре, идвам горе. Прати теснолъчево съобщение до Алекс и го уведоми за ситуацията. Ако ни арестуват, нека откара „Роси“ на Тихо.

Холдън отвори шкафчето под койката и извади зелен комбинезон, който не му бе много по мярка, с надпис „Сомнамбул“ на гърба и името Филипс на предния джоб. Според записите на кораба, осигурени от един технически магьосник на Тихо, той беше Уолтър Филипс, инженер и общ техничар на кораба за превоз на храна „Сомнамбул“. Освен това беше трети по старшинство в екипаж от трима души. Предвид репутацията му в Слънчевата система, решиха, че е най-добре работата на Холдън да не изисква от него да разговаря с никого на отговорна позиция.

Той се изми в малката мивка — която нямаше течаща вода, а само система от влажни кърпи и насапунисани гъби, — почесвайки нещастно рошавата си брада, която пускаше като част от маскировката си. Никога по-рано не го бе правил и с разочарование откри, че лицевото му окосмяване расте на петна с различна дължина и къдравост. В знак на солидарност Еймъс също си бе пуснал брада и сега имаше буйна лъвска грива, която смяташе да запази, защото му стоеше толкова добре.

Холдън пъхна използваната кърпа в апарата за рециклиране и се отблъсна към люка на каютата и нагоре по стълбата към командния център.

Не беше кой знае какъв команден център. „Сомнамбул“ бе почти на сто години и определено наближаваше края на жизнения си цикъл. Ако не се нуждаеха от стар кораб за тази мисия, хората на Фред вероятно щяха да го пратят за скрап. Скорошният сблъсък с пиратите го бе оставил полумъртъв. Но през последните двайсет години той бе летял по маршрута Ганимед-Церера и регистърът щеше да го покаже като редовен посетител на юпитеровата луна, така че би изглеждало правдоподобно да пристигне с товар от хранителни помощи. Фред смяташе, че благодарение на редовните му курсове до Ганимед, може да го пропуснат през митниците или блокадите, без дори да го погледнат.