Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 314

Когато задминаха облака от протомолекулни чудовища, носещи се към Слънцето, в две поредни нощи тя сънуваше кошмари, но те постепенно изчезнаха. Две правителства следяха малките смъртоносни пакети на Еринрайт, които летяха кротко и щастливо, изпаднали в летаргия, към собственото си унищожение.

Нямаше търпение да се върне у дома.

Когато кацнаха на Луната, тя се чувстваше като умираща от глад жена, до чиито устни са допрели резен ябълка, но не ѝ позволяват да отхапе. Попиваше с очи мекото синьо-бяло сияние на дневната половина от планетата, черно-златистите шарки на нощната. Това бе прекрасен свят. Нямаше равен в Слънчевата система. Там долу беше градината ѝ. Офисът ѝ. Леглото ѝ.

Но не и Арджун.

Той я чакаше на площадката за кацане в най-хубавия си костюм, с букет свеж люляк в ръце. Ниската гравитация караше и него да изглежда по-млад, макар очите му да бяха леко зачервени. Докато вървеше към своя съпруг, тя усещаше любопитството на Холдън и екипажа му. Кой беше този човек, способен да търпи брак с такава чепата и твърда жена като Крисджен Авасарала? Дали бе неин господар или нейна жертва? Как би могло изобщо да се получи?

— Добре дошла у дома — каза тихо Арджун, когато тя се отпусна в обятията му.

Миришеше на себе си. Тя сложи глава на рамото му и вече не копнееше толкова за Земята.

Този дом ѝ бе достатъчен.

53.

Холдън

— Здрасти, мамо. На Луната сме!

Забавянето от Луната беше по-малко от шест секунди в двете посоки, но достатъчно, за да добави неловка пауза преди всеки отговор. Мама Елиса се взираше в него от видеоекрана на хотелската си стая в продължение на пет дълги удара на сърцето; после лицето ѝ грейна.

— Джими! Ще слезеш ли долу?

Имаше предвид надолу в гравитационния кладенец. Да си дойде у дома. Холдън копнееше да направи точно това. Цяла година не бе ходил във фермата на родителите си в Монтана. Но този път Наоми беше с него, а поясните не слизаха на Земята.

— Не, мамо, този път не. Но искам всички да се качите тук, за да се видим. Аз плащам совалката. А заместник генералният секретар Авасарала е домакиня, така че условията са доста луксозни.

При наличие на забавяне в комуникациите беше трудно човек да спре да дърдори. Събеседникът никога не пращаше тънките физически сигнали, показващи, че е негов ред да вземе думата. Холдън се насили да млъкне и зачака отговор. Елиса се взираше в екрана, изчаквайки забавянето. Холдън виждаше колко се е състарила през годините от последното му връщане у дома. Тъмнокафявата ѝ, почти черна коса бе прошарена със сиво, а бръчките от смях край очите и устата ѝ се бяха задълбочили. След пет секунди тя махна презрително с ръка към екрана.

— О, Том никога няма да се качи на совалка до Луната. Знаеш го. Мрази микрогравитацията. Просто слез да се видим тук долу. Ще устроим празненство. Можеш да доведеш приятелите си.

Холдън ѝ се усмихна.

— Мамо, искам да се качите горе, за да ви запозная с един човек. Помниш ли жената, за която ти разправях? Наоми Нагата? Казах ти, че се срещаме. Мисля, че е нещо повече от това. Всъщност, вече съм кажи-речи сигурен. А сега ще останем известно време на Луната, докато се изгладят някои политически глупости. Наистина искам да се качите тук горе. Да се видим, да се запознаете с Наоми.