Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 2

„Моята майка се казва Лизбет. Има кафява коса, подобна на моята и хубави сини очи. Моите очи също са сини. Имам наистина прекрасна майка, Даш. Прави ми бисквитки и дори одобрява това, че говоря с феята, която живее в моята стая с мен. Мама е много добра.

Тя казва, че си много смел човек. Че се биеш, за да бъдем ние в безопасност. Иска ми се да си тук с нас, Даш, защото понякога мама е много уморена.“

Въпреки болката и полусъзнанието, в което се намираше, в него се надигна едно чувство за тревога. Можеше да усети страха в това просто изречение, молбата за закрила. И той започна да се бори. Трябваше да живее. Трябваше да спаси Каси и нейната майка.

Даш видя Каси пред себе си, малка и деликатна, ридаеща от страх, а в по-ярки, наситени цветове видя майка й — отчаяна, изплашена, застанала пред дъщеря си като вълчица, ръмжаща от ярост. Защо виждаше това? Защо имаше чувството, че този образ го обвинява?

Понякога той бе измъчван от гледката на майката, която го наблюдаваше, очите й бяха полуотворени от ленива страст, тялото й беше голо, стройно и грациозно под неговото.

Каси Колдър беше тази, която му бе написала писмото, но с всеки ред за майка й, всяко описание, всяко изречение съдържащо „мама“, която изглеждаше като нея, караше желанието на Даш да нарасне. Чувството му за притежание, вроденото съзнание, че някак си, по някакъв начин, Елизабет и Каси му принадлежат, започна да набира сили вътре в него.

Да. Името Даш беше добро за баща. За баща на Каси. Но беше също така и хубаво име за половинка. За половинка на Елизабет. И отново, вроденият инстинкт на животното надигна глава. Сетивата на мъжа се изостриха, докато се бореше с мъглата от болката и опиянението от лекарствата. Въртящи се сенки от насилие и тъмни кървави петна на смъртта започнаха да изплуват и да се сливат около Каси и нейната майка. Те бяха негови и бяха в опасност. Той трябваше да живее.

„Мама казва, че сигурно си много добър човек, а добрите хора не нараняват малки момиченца, нали?“

Толкова невинно формулирано и все пак пълно със смисъл. Мъжът се напрегна в мрачната агония, която го изпълваше, бореше се срещу наслоената болка, за да се върне в съзнание, да се излекува. Да живее. Каси и нейната „мама“ имаха нужда от него.

„Мама казва, че в действителност не съществуват феи, но няма проблем, ако аз мисля, че има. Защото нищо не съществува, ако не вярваш в него. А ако вярваш, то е истинско като слънчевата светлина. Аз вярвам в теб, Даш…“

Защо той продължаваше да чува плач? Плачът беше в главата му, женски сълзи и приглушени ридания. Но думите на детето, които майорът му четеше, бяха тези, които го накараха да се бори, да се върне към живота. Една битка, която Даш често се страхуваше, че ще изгуби.

„Мама казва, че леприконите би трябвало да са истински. Това злато в края на дъгата звучи наистина хубаво. Кълна се, Даш. Познавам истинска фея. Казах на мама, а тя се усмихна и рече да я попитам дали иска бисквитки и мляко. Аз й отговорих, че феите не ядат бисквитки с мляко. Те всъщност обичат шоколадови лакомства… Феята накрая, трябва да ги сподели с Каси.“