Читать «Вълкът на Елизабет» онлайн - страница 5

Сега осъзна колко е грешал.

Смъртта на Елизабет и Каси беше отворила рана в душата му, която не можеше да си обясни. Никога не бе докосвал жената, никога не бе прегръщал дъщерята. Елизабет не беше негова половинка, нито Каси негова дъщеря, и все пак сърцето му крещеше друго. Душата му виеше заради загубата и някакъв инстинкт, някакво вродено знание, отказваше да позволи на Даш да отхвърли връзката, която съществуваше между него, майката и детето.

— Даш, трябва да преодолееш това — командир Томас седна до болничното легло, зелените му очи бяха мрачни и напрегнати. — Такива неща се случват, синко. Не можеш да ги обясниш или да намериш смисъл в тях. Поне имаш част от нея за спомен.

Младият мъж потисна воя, който се надигна в гърдите му. Нямаше нищо. Купчина крехки писма не бяха достатъчни. Изобщо не бяха достатъчни.

Пръстите му се забиха в чаршафа, докато се взираше безмълвно в мръснобелия таван. Всички си мислеха, че е изпаднал в депресия. Че е изгубил желанието си да се бори. Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Той имаше да води една последна битка, преди да даде на душата си така необходимото й спокойствие. Отмъщение. Това караше кръвта да се движи във вените му и сърцето да бие в гърдите му.

Даш дари командира си с дълъг, мрачен поглед.

— Искам да разбера какво се е случило.

Майор Томас въздъхна уморено, поклащайки глава.

— Какво значение има, Даш? Тях ги няма.

Младият мъж усети как яростта го поглъща. Имаше значение. Имаше значение, защото той възнамеряваше да потърси справедливост, по своя си начин.

— Искам да знам. Свържете се с детектива. Искам информацията, преди да ме изпишат.

Даш имаше план. Детективът можеше само да му осигури информацията, от която се нуждаеше, но след това той щеше да довърши работата.

— И какво смяташ да направиш? — командир Томас се облегна назад в стола си, гледайки го намръщено. — Ще бъдеш назначен в ново поделение…

— Беше ми дадена възможността да се върна в Съединените щати и да напусна активната служба — Даш направи всичко възможно да не изръмжи. — Няма да се върна в армията, майоре. Преживях достатъчно.

В очите на другия мъж проблесна изненада и Даш знаеше защо. Той беше във войската откакто навърши осемнадесет години. Нито веднъж не бе и споменавал за напускане. Беше отдал дванадесет години от живота си първо на армията, а след това на Отделите на Специалните части. Даш Синклер беше един от най-добрите, роден водач и безмилостен боец. Но беше преживял достатъчно. Отрядът, с който се бе сражавал в продължение на повече от една година, го нямаше. Малкото момиченце и майката, които му бяха вдъхнали сили, въпреки желанието му да умре, ги нямаше. Даш искаше справедливост. Нуждаеше се да уравновеси везните и след това трябваше да открие онази част от себе си, която бе крил през по-голяма част от живота си.

Командирът въздъхна уморено, преди да кимне.

— Тази вечер ще се обадя на детектива. Ще получиш това, което ти е необходимо.