Читать «Да имаш за съсед Порода» онлайн - страница 3

— Не мога да повярвам, че направи това. — Тя го стрелна с отвратен поглед, след това се наведе към безценния си храст и започна да разглежда щетите. — Живееш тук от шест месеца, Тарик. Със сигурност ти е хрумвало, че ако исках да ги отрежа, щях да го направя сама.

Някои мъже просто имаха нужда от каишка. Този очевидно бе един от тях. Но беше забавен — дори когато не го осъзнаваше. Само че никога нямаше да му позволи да разбере колко често тя излизаше от пътя си, за да се нахвърли върху него.

— Съжалявам, Лира. Мислех, че работата е прекалено тежка за теб. На мен ми приличат на един безпорядък.

Жената го погледна с шокирана изненада, когато чу обидните му думи. Само един мъж можеше да гледа на розите като на безпорядък. Но пък й беше дяволски приятно, дори й харесваше този безпомощен мъжки поглед, който Тарик й хвърляше всеки път, когато бе объркан.

Лира успя само да поклати глава. Колко дълго бе необходимо да живеят в съседство, преди той да проумее, че трябва да остави нейната част от двора на мира? Този мъж имаше нужда от пазач. И тя сериозно се замисли да му предложи услугите си за тази работа.

— Би трябвало да имаш разрешително за използването на едно от тези неща. Обзалагам се, че си се провалил на теста, ако изобщо си се явил на изпита.

Усмивка изви устните му. Лира харесваше тази леко крива усмивка, почти срамежлива, само с намек за палавост. Караше я да се овлажнява. А това изобщо не й харесваше.

Очите й се присвиха, докато игнорираше студенината на ранния зимен въздух и устните й изтъняха от истинско раздразнение този път.

Мъжът очевидно не обръщаше внимание на студа. Дори не беше сложил риза. Беше едва четиринадесет градуса, а той използваше косачката сякаш бе юни и плевелите са започнали кампания за превземане. Това, или просто не харесваше розите й.

— Виж, просто отнеси малкия си мощен инструмент от другата страна в твоя имот. Там няма съседи. Няма рози за осакатяване. — Лира махна с ръка, сякаш го прогонваше. — Тръгвай. Ти си собственик на онази страна от двора. Не те искам тук.

Между златистокафявите му вежди се появи бръчка, когато те се сведоха зловещо, а очите му се присвиха. Какво караше мъжете да мислят, че този поглед наистина й въздейства? Младата жена почти се засмя при мисълта.

Добре, той беше опасен. Ставаше все по-неприятен. Беше по-едър и по-силен от нея. На кого му пукаше?

— Не ме гледай така — изсумтя отвратено. — Досега трябваше да си разбрал, че това не ми действа. Само ме вбесява още повече. Сега се махай.

Тарик се огледа, сякаш измерваше някаква невидима линия от мястото, на което се намираше, до собствената му къща на няколко метра разстояние.

— Мисля, че съм в моя имот — информира я хладно.

— О, така ли? — Тя се изправи внимателно на пръсти и погледна над върха на печално орязания розов храст към мястото, на което стояха краката му. Господи, той наистина трябваше да се осведоми по-добре. — Върви да прочетеш нотариалния си акт, Айнщайн. Аз прочетох моя. Розите ми са посадени точно на шест фута от границата на имота. От дъб до дъб. — Тя посочи дървото в предната част на улицата, а след това другото, което бе на границата на гората по-нататък. — От дъб до дъб. Братята ми прокараха линията и я отбелязаха наистина внимателно, но едва ли е само заради някакво глупаво малко момиченце, което аз отдавна не съм — подигра му се тя сладко. — Това те поставя в моя имот. Върни се от собствената си страна.