Читать «Да имаш за съсед Порода» онлайн - страница 2

Мъжът се взираше в осеяната със звезди нощ.

— Бог не съществува за вас. Бог създава своите деца. Той не приема животните…

Окончателното унищожение. Безшумно ръмжене изви устните му, докато гледаше към блясъка на едно небе, което не бе предназначено никога да види.

— Кой ни приема тогава? — изръмжа той към бога, за когото му бяха повтаряли, че няма време за него или за неговия вид. — Кой?

Първа глава

Не съществуваше ли някакъв вид закон, който да забранява на един мъж да изглежда толкова дяволски красив? Особено стегнатите, твърди тела, които упорито обезобразяваха една съвършено хубава поляна в грешното време на годината?

Лира Мейсън бе сигурна, че трябва да има такъв закон. Особено когато въпросният мъж, Тарик Джордан, е извършил непростим грях, съсипвайки ценните й ирландски рози.

— Ти луд ли си? — Тя изтича през предната врата, крещейки с цяло гърло, докато му ръкомахаше да се махне от красивия жив плет, който най-накрая бе успял да достигне умерена височина. Или поне беше достигнал умерена височина, преди този мъж да го нападне с косачката, която размахваше като меч.

— Спри. По дяволите. Това са моите рози — изплака жената, докато тичаше през моравата отпред, мина покрай предницата на автомобила си и едва не си счупи врата, когато се подхлъзна на ивицата тучна зелена трева пред него.

Поне мъжът спря.

Той отпусна косачката, бутна тъмните си очила надолу по арогантния си нос и се вторачи в нея, сякаш тя бе тази, която извършва някакъв отвратителен акт.

— Изключи това — извика Лира, имитирайки разрязващо движение през гърлото си. — Веднага. Изключи я.

Раздразнение и вълнение кипяха в кръвта й, разгорещяваха лицето й и я караха да трепери пред него. Той може да бе по-едър от нея, но тя бе маневрирала между едри, мускулести мъже през целия си живот. Той щеше да бъде като детска игра за братята й. Може би.

Тарик изключи мотора, вдигна вежди и стегна всичките си непокрити великолепни мускули по гърдите и раменете си. Сякаш това щеше да го спаси. Лира не мислеше така.

Този мъж живееше в съседство с нея от почти шест месеца и никога не се бе провалял в опитите си да я вбеси напълно поне веднъж седмично. А тя дори не искаше да си признае колко се забавлява да му се подиграе при всеки удобен случай.

— Това са моите рози! — Лира имаше чувството, че ще заплаче, когато се втурна към пречупените, опустошени клонки на високия метър и двадесет жив плет. — Имаш ли представа колко време ми отне да ги накарам да пораснат? Да не си си загубил ума? Защо нападаш розите ми?

Тарик вдигна едната си ръка от металната дръжка на косачката и почеса брадичката си замислено.

— Рози, а?

О, боже, гласът му имаше онази лека дрезгава острота. Тъмен. Дълбок. Глас, който всяка жена копнее да чуе в тъмнината на нощта. Глас, който я съблазняваше в сънищата й толкова дяволски чувствено, че тя се изчервяваше само при мисълта за тях.

Проклет да е.

Мъжът наклони глава настрани и се загледа в розите й за няколко дълги секунди през стъклата на тъмните си очила.