Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 115

Останах в периферията на тълпата, докато чух името на Тереза Джаксън, после се обърнах да си вървя. Младо момиче с репортерска карта на шията снимаше с портативна камера. Потупах я по рамото.

— Как се казвате?

— Миси Дейвис — отвърна тя и протегна ръка да поеме тетрадката на Маркъс Робинсън, която й подадох.

— Имате ли в редакцията човек, който отразява дейността на бандите? Някой над четирийсет?

Тя колебливо кимна.

— Предайте му тази тетрадка. Идва направо от Кейтаун. Нека отскочи до там и да огледа опожарените къщи. Най-вече вратите и прозорците.

— Вратите и прозорците?

— Да търси името, изписано на корицата.

Тръгнах си, преди тя да започне да задава нови въпроси или пък да грабне камерата си и да хукне. Може би нещо щеше да се получи. А може би не. Важното беше, че се отървах от поредната допълнителна версия по случая. И се почувствах добре.

На четвъртия ден отпивах от противно топлата „Бъдуайзър“ и скролирах лаптопа на Питър Гилмор, както и работния файл на Рита Алварес. Някъде към три часа слязох в бара. Там мъж с чаша бира пред себе си преглеждаше купчина видеокасети. Разменихме няколко думи, после качих касетите горе и ги пуснах. Легнах си в единайсет и спах до четири и половина сутринта. Събудих се в приятния хлад и изпуших една цигара. Улицата спеше дълбоко. После проведох първия телефонен разговор.

Кметът не беше доволен. Казах му, че въпросът е важен и трябва да поговорим. Насаме. Той отвърна, че денят му е адски натоварен. Речи, срещи с различни хора, идеи за възстановяването на града. Накрая прие да се видим на кафе в „Палас“.

Прекъснах линията и спрях очи на половин дузината бутилки евтина водка, подредени на рафта. После събрах вещите на човека, когото бях убил, и поех към Уест Сайд.

60

Ако някога сте искали да усетите атмосферата в картината на Едуард Хопър „Нощни птици“, бих ви предложил да опитате „Палас Грил“ на пресечката между „Медисън“ и „Лумис“ малко след пет сутринта. Две ченгета седяха в единия край на дългия бар. Едното беше дебело, а другото — още по-дебело. Пред тях имаше разтворени вестници, чинии с бъркани яйца и чаши кафе. Другият край беше зает от старец с дълго палто, който гледаше в голяма купа с овесена каша. Готвачът зад бара беше само кожа и кости. Стоеше на пост над празната скара в очакване на сутрешната навалица и малко празни приказки. Седнах на една маса в зона, която изглеждаше затворена за посетители. Кльощавият зад бара не ми обърна внимание и аз се принудих да отида при него да си поискам кафе. Той напълни чашата ми и изведнъж наостри уши като пойнтер, подушил дивеч. Не беше нужно да се обръщам, за да разбера кой е новият посетител.

Кметът се насочи право към масата, която бях избрал. Двете ченгета се спогледаха и побързаха да се измъкнат. Кльощавият почти разля кафето в скута ми и забърза да вземе поръчката на важния гост. Отпуснах им една минута да се разберат, а после отидох да седна при Уилсън.