Читать «Вещиците» онлайн - страница 53

Келнерите нападаха мишките със столове, бутилки от вино и каквото друго им попаднеше подръка. Видях как главният готвач с високата си бяла шапка изхвърча от кухнята, размахал тиган, друг зад него бе вдигнал кухненски нож над главата си, а всички до един крещяха:

— Мишки! Мишки! Мишки! Да се отървем от мишките!

Само на децата в трапезарията им бе наистина забавно. Сякаш те разбраха инстинктивно, че се случва нещо хубаво, и пляскаха с ръце, надаваха радостни възгласи и се смееха като луди.

— Време е да си тръгваме — каза баба. — Изпълнихме задачата си.

Тя слезе от стола, взе чантата си и я метна на рамо. Мен държеше в лявата си ръка, а Бруно — в дясната.

— Бруно, време е да те върна на прословутото ти семейство.

— Мама не си пада особено по мишки — каза Бруно.

— Забелязах — отвърна баба. — Просто ще трябва да свикне, нали така?

Лесно открихме господин и госпожа Дженкинс. Пронизителните писъци на госпожа Дженкинс се чуваха из цялата зала.

— Хърбърт! — пищеше тя. — Хърбърт, изведи ме оттук! Навсякъде гъмжи от мишки! Ще пропълзят нагоре по полата ми!

Тя бе обгърнала съпруга си с ръце и от моята гледна точка изглеждаше, сякаш е увиснала на врата му.

Баба се приближи до тях и пъхна Бруно в дланта на господин Дженкинс.

— Ето го и вашето момче. Трябва да го сложите на диета.

— Здравей, татко! — каза Бруно. — Здрасти, мамо!

Госпожа Дженкинс се разпищя още по-силно.

Баба с мен в едната си ръка се обърна и излезе от залата. Прекоси фоайето на хотела и излезе през главния вход.

Навън бе прекрасна топла вечер и от другата страна на пътя долиташе плискането на вълните по плажа.

— Тук има ли таксита? — попита тя високия портиер със зелена униформа.

— Разбира се, госпожо — отвърна той, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.

Изгледах го със завист. Бях се опитвал седмици наред да се науча да свиря така, но не бях успял нито веднъж. Сега никога нямаше да се науча.

Таксито пристигна. Шофьорът се оказа възрастен мъж с гъсти черни провиснали мустаци, висящи от устата му като корените на растение.

— Накъде, госпожо?

Изведнъж той видя мен, малката мишка, сгушен в дланта на баба.

— Да му се не види! Какво е това? — възкликна шофьорът.

— Това е внукът ми — отвърна баба. — Моля ви, закарайте ни на гарата.

— Обичам мишки — каза старият таксиметров шофьор. — Като малък имах стотици. Мишките са съществата, които се размножават най-бързо на света, знаехте ли? След като ви е внук, ми се струва, че след около две седмици ще имате вече и правнуци!

— Закарайте ни на гарата, моля — повтори строго баба.

— Добре, госпожо, веднага.

Тя се облегна на задната седалка и ме постави в скута си.

— У дома ли се прибираме? — попитах я.

— Да, връщаме се в Норвегия.

— Ура! Ура! Урааа — извиках аз.

— Знаех си, че ще останеш доволен.

— А багажът ни?

— Кого го интересува багажът?

Таксито караше по улиците на Борнмът, а по това време на деня тротоарите бяха пълни с безцелно шляещи се туристи.

— Как се чувстваш, скъпи? — попита баба.

— Добре съм. Всъщност се чувствам прекрасно.