Читать «Небесни псета» онлайн - страница 14

— Ето на, видя ли? — обърнах се аз към Тайтелбаум. — Щом заговори за задници, и той довтаса.

Стражински явно умуваше дали да ми натрие носа, когато Тайтелбаум се намеси. Изгледа кръвнишки колегата си и го озапти.

— Искаш ли нещо от мен, Марти, или си дошъл колкото да се позабавляваш?

Стражински изсумтя, после седна зад бюрото и се взря във фиш за залагания на конни надбягвания от предния ден. От време на време ме пронизваше с поглед и току ръсеше просташки ругатни.

Сложих пред Тайтелбаум снимката на момичето, който ми беше дал Джон Дългуча. Детективът си избърса ръцете в попивателната върху писалището и вдигна фотографията.

— Избягала ли е? — поинтересува се той.

Кимнах.

— Мен ако питаш, проституира — вероятно в Холивуд, но няма да се учудя, ако е и в Долината. Та дори и в окръг Ориндж. Не съм сигурен. Доколкото знам, е новачка в занаята.

— Пък аз смятах, че вече не се занимаваш с такива гнусотии — отбеляза Тайтелбаум. — Мислех те за по-умен.

Взря се съсредоточено в снимката, за да запомни чертите, и поклати глава. Метна фотографията и на Стражински, който я погледна намусено и му я върна.

— Устните й си ги бива — отбеляза той.

— Хич не си прави устата, Стражински! Още не е завършила гимназия.

Тайтелбаум пак се намеси още преди колегата му да е отговорил.

— Не я познавам, Марти, но хайде, от мен да мине, ще хвърлям по едно око. Може пък да се появи.

— Не се и надявах да я познаваш. Но сигурно ще ми помогнеш да издиря Джейк. Търся го цяла сутрин под дърво и камък. Сякаш е потънал вдън земя.

— Джейк Змията ли? — попита невярващо Тайтелбаум.

Стражински изсумтя презрително.

— Нали го знаеш, той е на всяка манджа мерудия. Реших, че е най-добре да започна от него, но не мога да го намеря.

— Божичко, Марти, ти на Луната ли живееш! — възкликна Тайтелбаум и погледна Стражински. — Джейк умря преди… преди колко? Сигурно преди два месеца.

Стражински погледна едва ли не покрусено и кимна.

— Пустият му Джейк, пустата му едноока Змия, дето все по гащите шареше. Отживя си, отчука де що дупка има.

— Умря от СПИН, Марти. Видях го малко преди да хвърли топа, тъжна гледка, ще знаеш! Беше изпосталял като дърт пес, целият беше в морави петна. Бррр! Не заслужаваше чак такава съдба.

— Клетият той! — заопява и Стражински.

— Мамка му и живот! — отбелязах аз и известно време и тримата мълчахме.

— Защо не поговориш с Роза Мендес? — попита по едно време Сид. — Работи в едно помещение, където навремето е имало магазин, на Санта Моника, при Върджил. Държи нещо като пансион за момичета, решили да се откажат от проституцията, пък било то и за една-две нощи. Казва се „Нощен приют“. Роза познава едва ли не всички проститутки и сводници.

— Някоя набожна мисионерка ли е? — поинтересувах се аз.