Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 152

— Когато излезеше с картината, трябваше да съм тук, за да я измъкна от ръцете ти. — Гласът на Джудит беше тих, лишен от емоции. Зениците й се разшириха и погълнаха цвета от очите й, придавайки им змийско изражение.

— Искала си да откраднеш картината от мен? Картината, която би спасила живота на майка ми? Но защо? Защо? — Медоу почти заекваше. — Ти имаш пари. Защо?

— Това е Рембранд, все пак! — изсъска Джудит. — Знаеш ли колко е престижно човек да открие изгубена картина на Рембранд? За бога, може и да нямам дарбата да правя грънци и стъкларии като баща ти, или да рисувам като майка ти и баба ти, но ще остана в историята като жената, която е открила шедьовър на Рембранд. — Тя погледна картината и очите й блеснаха алчно. — Господин Фицуилям, донесете ми картината — оръжието се фокусира върху Медоу — иначе ще я застрелям.

Тя явно го беше наблюдавала или беше чула слуховете, а може би и двете — защото знаеше точно как да го принуди.

И той щеше да й даде Рембранд. Картината не означаваше нищо за него, като се изключи фактът, че беше негова, а той не се разделяше с притежанията си току-така — но знаеше много добре, че дадеше ли й веднъж платното, тя можеше да избяга само ако го убие — него, Медоу и детето му. Това той нямаше да позволи.

— Иди зад гардероба — каза той на Медоу.

Съвсем не се изненада, когато я видя да вирва брадичка към него:

— И да я оставя да те застреля ли?

— Мога да избягам и да й се изплъзна. — Очите му я уверяваха и заповядваха. — Ти… ти носиш детето ни. — Изчака я, докато тя кимна неохотно, макар и разбиращо.

— А сега… тичай веднага зад скрина.

— Не е скринът, който ще ме предпази. — Тя обърна голямата картина по дължина и я сложи пред себе си.

— Какво правиш? — Уверената ръка на Джудит се разтрепери. — Медоу, какво правиш, по дяволите?

Гениална. Малката му сладурана беше гениална. Джудит нямаше да стреля в платното, а Медоу се опитваше да я разсее и да отвлече вниманието й от него.

Той се търкулна по пода и се сви зад един шкаф.

Последва го серия от куршуми. Разхвърчаха се парчета.

Но той не беше ранен.

Опитвайки се да се добере до трикракия гардероб, той изтича до следващия шкаф.

Стрелбата спря. Джудит не беше сигурна в коя посока точно е избягал.

— Джудит, не се прави така. — Медоу се движеше.

По дяволите. Той можеше да я чуе как се тътри странишком. Защо никога не правеше, каквото й се казва? Защо не можеше просто да не мърда?

Но тя използва думите си като отровни стрели.

— Не мога да повярвам, че си готова да убиваш за един предмет. Притежанията не са изкуство. Важна е душата…

Сега ако вземеше да каже: „Каквото повикало, такова се обадило“, направо щеше да я убие.

— … А знаеш, че каквото повикало, такова се обадило.

— Млъквай! — Джудит сигурно никога не беше казвала нещо толкова искрено през живота си.

Той чу стъпките й да заглъхват към центъра на стаята, далече от скривалището му… търсеше го.