Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 151

— Най-малко двайсет и пет милиона — произнесе непознат женски глас.

Те вдигнаха очи нагоре, объркани.

Зад един висок шкаф, близо до вратата, стоеше Джудит.

— Джудит! — Медоу понечи да се изправи. — Притеснявах се за теб. Не съм те чувала от… — Неотдавнашен спомен, потиснат, но сега изплувал отново, се раздвижи в съзнанието й и я накара да изстине от ужас.

Девлин сложи ръка на бедрото й.

— Медоу. Коя е тази жена?

Тя не го погледна. Не откъсваше очи от Джудит.

— Тази жена беше стара семейна приятелка. Жената, която трябваше да е при майка ми. — Тя закова очи в тези на Джудит. — Това е жената, която ме блъсна по стълбите.

Тридесет и девет

Когато Девлин погледна непозната на прага, видя в нея заплаха, която трябва да бъде премахната. Видя също ширналия се под тях под, безпорядъка от разхвърляни старинни сандъци, изкорубени шкафове и безброй счупени съдове, вази — свидетелства от отдавна отминали дни — както и студените, неподвижни, преценяващи очи на Джудит.

Не се изненада изобщо, когато тя извади пистолет изпод черното си сако.

Погледът му обходи за миг голямото помещение и се спря върху близката ракла; само че тя не представляваше надеждно укритие.

С подигравателен тон, имитиращ огорчението на Медоу, Джудит каза:

— Освен това съм жената, която иска да й донесеш картината. — Тя насочи черното око на пистолета към Медоу. — Веднага!

Девлин си спомни лицето на Джудит. Беше я виждал преди. Но къде?

— Майка ми сама ли е била през цялото време, докато ме нямаше?

Както винаги, Медоу го изненада. Тази жена със студени, немигащи очи на змия държеше оръжие срещу тях, а Медоу я разпитваше за майка си.

Джудит сви рамене раздразнено.

Девлин се учуди на реакцията й. Тя изпитваше вина.

— Баща ти беше с нея. — Дрезгавият й нюйоркски акцент му припомни.

— Работите като охрана тук — каза той. Беше виждал неясното й лице на малкия екран на уоки-токито си. Огледа я. Беше ниска и яка, облечена в униформа, каквато всички жени от охраната носеха — тъмна права пола, обикновена бяла блуза, тъмно сако и обувки с ниски токчета. Щеше да прилича на домакиня от петдесетте, ако домакините от онова време носеха Глок 26, направен от свръхлек пластмасов полимер с метален пълнител, зареден с шестнайсет патрона.

Тя искаше тази картина и щеше да убие него и Медоу, и да избяга, без дори да се обърне назад.

Погледът й се спря върху него.

— Имах най-добрите препоръки — от господин Хопкинс.

— Току-що го взеха в болницата със сърдечна криза. — А Девлин беше обвинил Четири напълно несправедливо.

— Е, в такъв случай за мен остават и признанието, и картината. — Джудит се усмихна като изопачен вариант на Мона Лиза.

Той отново огледа мебелите. Прозорците на капандурите. Нощната масичка със счупен мраморен плот. Високия старинен гардероб, който се беше килнал на единия си счупен крак. Гардеробът имаше потенциал да се използва като оръжие.

— Тихо, Девлин! — каза Медоу. Тя се обърна отново към Джудит. — Баща ми може да обработва глина, да надува стъкло, но не може да пълни чекова книжка, и ти го знаеш много добре! — Тя отметна с гневен жест косата от челото си. — Как можа да ги оставиш сами?