Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 13
Кристина Дод
— Хей! — Тя хвана ръката му. — Мога да се оправя.
Подигравателна полуусмивка заигра по устните му.
— Сигурна ли си?
Преди не би й хрумнало, но сега този суров мъж изглеждаше почти… очарователен.
— Ще се справя. Ти излез. Ако ми трябва помощ, ще извикам.
— Обещаваш ли? Не бих искал пак да си удариш главата.
— И аз нямам такова желание. Ще те извикам, ако си ми нужен. — Тя се извърна, провеси крака от плота и остана да го наблюдава, докато се отдалечаваше.
— Ще намериш нови четки за зъби и всичко друго необходимо в най-горното чекмедже. На закачалката до душа има халат. — Той закрачи с дълги елегантни стъпки, които накараха пръстите й да изтръпнат.
Не би възразила да докосне стегнатия му задник.
Когато стигна до вратата, той се обърна и повдигна вежди.
— Сигурна ли си, че не ти трябвам?
Може би. Но не и заради причината, която се въртеше в неговата глава.
Тя стъпи на крака.
— Не ми се вие свят. Нито пък ми се повдига.
— Само не си спомняш коя си.
— Със сигурност не си спомням да съм твоя съпруга.
— Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти припомня. — Наслади се на смайването й, после затвори вратата след себе си.
— Не си го и помисляй! — изсъска тя на затворената врата.
Не получи отговор.
Вгледа се в бледото си напрегнато отражение в огледалото, в бялата превръзка, частично прилепнала към косата й, в следите засъхнала кръв по челото.
През последните две изнурителни години от живота си бе съумяла да запази вярата си в доброто и хората. Бе посрещала предизвикателствата с усмивка, знаейки, че така поддържа духа на останалите.
А сега изглеждаше ужасно. Така се и чувстваше. И виновен за това бе Девлин Фицуилям.
Майка й със сигурност обаче щеше да обвини нея за последните събития.
Задушавана от вина, любов и решителност, тя отпусна глава в ръцете си. Майка й. О, само да знаеше майка й къде е Медоу и какви ги върши… Мисълта я накара да простене.
— Трябва да си легнеш и да се наспиш добре — каза тя на отражението си. — Утрото е по-мъдро от вечерта. — В момента бе толкова объркана.
Беше излъгала Девлин, че страда от амнезия. Дали й беше повярвал?
Естествено, че не. Нима беше възможно?
Той пък беше излъгал, че са женени. Ако не й вярваше, че има амнезия, значи съзнаваше, че тя знае, че не са женени.
Може би се опитваше да изтръгне някакво признание от нея. Но нямаше такова чувство. Чрез поведението си показваше, че я иска тук. Но защо? Какво си беше наумил?
Притеснена, тя съблече пуловера си с разтреперани пръсти. В най-добрия случай гърдите й бяха с размер чашка „А“, а този спортен сутиен я правеше напълно плоска. Не можеше да се похвали и със завидни задни части; черният клин, който обличаше за йога, не допринасяше кой знае колко за пораждане на илюзии. Девлин несъмнено бе видял опаковката, така че очевидно целта му не беше пищното й тяло.
Тя се облегна на плота и се взря в огледалото.
Нито пък лицето й, което в момента изглеждаше особено мрачно и непривлекателно. И отблъскващо бледо и потно. И разтревожено. Наистина разтревожено.
Тогава какво преследваше? Какво искаше? Какъв беше планът му — и защо! Защо го правеше?