Читать «Джулиет гола» онлайн - страница 133

В главата му заприиждаха ужасни думи и изрази: „малко време заедно“, „сдобрим“, „връзка“, „реванширам“, никоя от които не можеше да използва.

— Какво ще можем, Тъкър?

— Ще можем да похапнем нещо.

— Да похапнем нещо?

— Ами да. И да поговорим, мисля.

— Хм.

— Какво ще кажеш? Искаш ли да разбера кога има влакове?

— Мисля, че… Мисля, че не искам.

— О.

Не можеше да повярва. Не срещаше никаква отзивчивост.

— Не исках да идвам и в Лондон да те видя. Не виждах… Не виждах никакъв смисъл.

— Лизи го измисли.

— Имам предвид изобщо да се виждаме където и да е. Не искам да правя фасони, Тъкър. Ти си интересен и талантлив човек и аз много обичах да чета статии за теб. Мама пазеше цяла купчина такива материали. Но ние нямаме много общо, нали така?

— Не… в последно време.

Смехът на Грейс прозвуча приятно.

— В последните двайсет и две години.

Нима беше вече на двайсет и две?

— Освен това съм убедена, че моето съществуване създава известни неудобства. Слушала съм този албум. Там няма нищо за мен. Или за Лиза.

— Това беше много отдавна.

— Така е. Много отдавна ти избра изкуството пред… пред мен.

— Не, Грейси, аз…

— И го разбирам. Наистина. По-рано не можех. Но аз харесвам хората на изкуството. Разбирам цялата работа. Така че за какво съм ти сега? Предполагам, че можем да проведем някакъв болезнен разговор в това забравено от Бога градче на края на света. Но друго не можем, права ли съм? Освен ако не искаш да признаеш, че си лицемер. А аз не искам да правиш това. Едва ли имаш кой знае какво в живота си, за да се откажеш и от „Джулиет“.

Такава проницателност тя не можеше да е наследила от Лиза. Това бе негова заслуга.

Той се върна в кухнята и подаде телефона на Ани.

— Как мина?

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Отдавна съм прецакал тази връзка. Гледах прекалено много дневни предавания по телевизията.

Дънкан се суетеше с обличането на палтото в желанието си да зърне, ако може, още нещо през вероятно последните си две минути с Тъкър.

— Можеш да не си тръгваш — каза Тъкър уморено. Дънкан го погледна недоверчиво като деветокласник, когото най-красивото момиче в класа още не е разкарало.

— Сериозно?

— Сериозно. Аз… Това, което каза, беше много силно. Благодаря ти. Искрено.

Най-хубавото момиче в класа вече си събуваше гащите и… Всъщност тази аналогия беше много странна. Странна и смущаващо себична, ако човек се замислеше внимателно.

— Ако искаш да поговорим за музиката ми, с удоволствие ще се отзова. Виждам, че си сериозен.

Какво толкова? Защо беше прекарал половината си живот в криене от хора като Дънкан? Колко такива имаше все още? Една шепа, разпръснати из целия свят. Шибаният интернет беше виновен за това, че ги бе събрал на едно място и ги бе направил да изглеждат подозрителни. Шибаният интернет беше виновен за това, че го бе поставил в центъра на някаква негова параноична вселена.

— Много съжалявам, че се изпиках в тоалетната на Джули Бийти — каза Дънкан.

— Мисля, че не ми пука чак толкова, колкото го изкарах. Между нас казано, истината е следната. В определени кръгове Джули Бийти се радва на незалязващата и неопетнена слава на огнена муза. От днешна гледна точка тя е просто една празноглава хубавелка. Ако някой й пикае в тоалетната от време на време, така й се пада.