Читать «Книга на илюзиите» онлайн - страница 2
Пол Остър
В книгата си не давах кой знае колко информация за живота на Хектор. „Безмълвният свят на Хектор Ман“ беше изследване на неговите филми, а не биография и малкото подхвърлени факти за дейностите му извън екрана идваха директно от обичайните източници: филмови енциклопедии, мемоари, исторически книги за ранния Холивуд. Написах книгата, защото исках да споделя възхищението си от изкуството на Хектор. Историята на живота му за мен беше второстепенна и вместо да гадая какво му се е случило или не му се е случило, се ограничих с детайлен анализ на самите филми. Предвид на това, че беше роден през 1900 година и никой не го бе виждал след 1929 година, изобщо не ми и хрумваше, че Хектор Ман може да е още жив. Мъртвите не изпълзяват от гробовете си, а по мое лично мнение само мъртвец би могъл да се крие толкова дълго време.
Книгата излезе от Университетското издателство на Пенсилвания точно преди единайсет години, през март. Три месеца по-късно, тъкмо когато бяха започнали да се появяват първите рецензии по филмовите и академичните списания, в пощенската ми кутия се появи писмо. Пликът беше квадратен и по-широк от онези, които обикновено се продаваха, и понеже беше от дебела, скъпа хартия, първата ми мисъл бе, че съдържа покана за сватба или известие за раждането на нечие дете. Името и адресът ми бяха изписани по средата с елегантен, къдрав почерк. Ако пишещият не бе професионален калиграф, то със сигурност вярваше в достойнствата на красивото писмо, обучен беше в едновремешните академии по етикет и изисканост. Печатът беше от Олбъкърки, Ню Мексико, но адресът на подателя отзад сочеше, че писмото е било написано някъде другаде, ако допуснем, че съществуваше такова място и град с такова име. Двата реда гласяха: „Ранчо «Блу Стоун»; Тиера дел Суеньо, Ню Мексико“. Може и да съм се усмихнал на този адрес, не помня вече. Нямаше име; когато отворих плика, долових бегъл мирис на парфюм, съвсем деликатен лъх на лавандула.
Прочетох го шест или седем пъти. Оставих го, отидох до другия край на стаята и се върнах обратно. Когато отново взех писмото, не бях сигурен дали думите ще са още там. Или ако са там, дали ще са същите. Прочетох го още шест-седем пъти и, все още несигурен в каквото и да било, реших, че е шега. Само след миг ме изпълниха съмнения; след още един миг започнах да се съмнявам в съмненията. Една мисъл влечеше след себе си противоположната и щом втората мисъл надделееше над първата, веднага идеше трета, която пък опровергаваше предишната. Като не знаех какво друго да направя, качих се в колата си и отидох до пощата. В указателя на пощенските кодове беше посочен всеки адрес в Америка и ако Тиера дел Суеньо я нямаше там, можех с чиста съвест да хвърля писмото и да го забравя. Обаче я имаше. Намерих я в първия том, на страница 1933, между Тиера Амарила и Тижиръс — град като град, с поща и собствен петцифрен код. Това, разбира се, не значеше, че писмото е автентично, но най-малкото му придаваше някаква правдоподобност, и когато се върнах вкъщи, знаех, че ще трябва да отговоря. Такова писмо не може да бъде пренебрегнато. Прочетеш ли го веднъж, си наясно, че ако не си дадеш труда да седнеш и да напишеш отговор, ще мислиш за него до края на живота си.