Читать «Краят на империята» онлайн - страница 8

— А ако не са?

— Направи каквото сметнеш за правилно. Но ако е клопка, нека те храчат кръв, а не ние. Ще държа в готовност две станции за „Кали“, докато не пратиш отмяна, и ще изкарам едно крило с тактически кораби.

— Вече съм тръгнал. — И Килгър се отправи към изхода.

Стен искаше да си почине, за да обмисли някакъв план, но нямаше време. Обърна се отново към командир — сега капитан — Фрестън.

— Добре, капитане. Чу какво ще направим. Искаме и трите кораба да преминат в подчинение на „Виктори“. И нека подготвят навигационния компютър с маневра за внезапна промяна на курса.

— Да, сър.

— Едно крило тактически изтребители да се върти около „Бенингтън“. А друго крило… нека начело да е онзи кораб на — как беше — Ла Сиотат… да следва на половин светлинна секунда формацията, като ариергард.

При всеки хиперскок ще оставяме по едно от калитата на „Бенингтън“ зад нас, управлявано от някой от офицерите на Рензи. Не искам да ни проследят.

— Разбрано, сър.

— А сега да идем да навестим онези твърдоглавци хонджойците.

— Тъй вярно, сър. Имаме ли окончателна цел?

Стен не отговори.

Не защото не искаше да отговаря, а тъй като тайната на живия конспиратор бе никога да не издава докрай всичко, което възнамерява да направи. Нещо повече, сега той не само имаше две цели, но и разполагаше с бързо разрастващ се флот.

За първата от двете цели все още не бе решил. Но всички успешни въстания изискваха в началото да се срине някоя Бастилия.

Втората?

Махони — докато го влачеха към смъртта му — бе извикал „Върви у дома“.

И Стен най-сетне бе разбрал какво е имал предвид. Макар все още да не знаеше защо или как.

Или поне се надяваше.

2.

Ранет заби лакът в ребрата на сънения чиновник, настъпи пръстите на флотския офицер и изля с обиграна безгрижност горещото кафе в скута на охранения бюрократ.

Докато си пробиваше път през тълпата, тя сипеше извинения наляво-надясно.

— Пардон… съжалявам… колко съм непохватна…

Ако някой си бе направил труда да я проследи внимателно, неминуемо щеше да забележи, че се движи с гъвкавата лекота на военен ветеран. Носеше се в избраната посока с максимална скорост. Прескачаше откритите места. Създаваше пролуки там, където не съществуваха. И през цялото време не сваляше очи от избраната цел — високите врати, водещи към залата за пресконференции на замъка Аръндел.

При вратата я спря огромен като планина мъж. Златистият герб на ръкава му бе „В“, с извито около него като змия „С“.

„Чудесно — помисли си тя. — Шибаната Вътрешна сигурност е тук.“

Тя го дари с най-подкупващата си усмивка. Гарантирано разтопяваща сърцата на всички хетеросексуални мъже.

— Простете, моля… — Понечи да се шмугне под ръката му и да влезе в залата. Отвътре се чуваше сух равномерен глас. Негодниците вече бяха започнали. „Ще обеся някого за това“, помисли си тя.

Но мъжът от ВС отново й препречи пътя и избоботи:

— Само за журналисти.

Все така сладко усмихната, Ранет измъкна картата си и я размаха под носа му.