Читать «Краят на империята» онлайн - страница 269

Шахтата беше тясна, никога не би могъл да се пъхне в нея. Докато я оглеждаше, темето му опираше в горната част, а брадичката в долната. Не само, че беше много тясна, но и след известно разстояние свиваше под прав ъгъл.

Дланите му бяха плувнали в пот.

Той скочи обратно и започна да се съблича. Свали всички дрехи и остави пистолета до себе си.

Какво пък, винаги можеше да се застреля.

Извил глава на една страна, той се напъха в шахтата. Протегна ръка, плъзгайки длан по гладкия метал, и се придърпа силно напред. Краката му се отделиха от пода. Успя да се напъха около три сантиметра. После още три. И още.

И тук се заклещи.

В гърдите му се надигна паника. Престани, рече си той. Не може да се заклещиш. Винаги можеш да се върнеш обратно и да започнеш отначало. Винаги можеш да изпълзиш от нещо, в което си пропълзял.

Това беше психологическа измама.

Не се дърпай. Не ускорявай дишането. Издишай. Извий се. Издишай отново. Дробовете са празни. Не, по дяволите, не са! Ако се предадеш сега, Императорът ще спечели. Майната му на Императора. Той се дръпна отново напред, изви се в завоя, сгърчен в тясната метална кутия, опитвайки се да не мисли за нищо, и после изведнъж се озова в широка шахта, където можеше да повдигне коляно и глава, после шахтата се разшири още и вече можеше да ходи приведен, да се изправи, такива бяха шахтите, които използваха за придвижване на Вулкан, а там не беше толкова зле, нали? Бил си и на по-тесни местенца, лъжливо копеле, и сега е моментът да го признаеш, нали? Искаш ли да стигнеш центъра за управление, или не?

Беше принуден да се съгласи със себе си. Доближи друга решетка, зад която имаше празна стая и преряза решетката. После скочи долу.

Това беше кухня и столова. Имаше маси. По-нататък бе печката.

И тогава го чу.

Приличаше на глас.

Стен се облече бързо и тръгна по посока на гласа.

Вечният император стоеше в средата на голямо, празно помещение. Пред него имаше празен басейн. Отсрещната стена бе изпълнена от огромен екран, на който трепкаха цветовете/нецветовете на N-пространството.

Беше обърнат с гръб към Стен, не държеше нищо в ръце.

С кого говореше? Със себе си? С кораба?

Стен вдигна пистолета, но се поколеба. Не го направи заради някакво объркано чувство за честна игра — беше убивал и без предупреждение.

Но…

— В моя край — произнесе Императорът — е моето начало.

Стен пристъпи напред. Императорът се разсмя, но не се обърна.

— Разбира се, въпросът е ще има ли друго начало? — продължи Императорът почти монотонно. — Или следващият ще е поредното неудачно копие, което ще бъде върнато в първичния материал, за да се започне процесът отначало? Дори и корабът да сполучи, какъв път ще избере? Дали той… дали моят… да го наречем, моят син… ще намери сам своя път? Ще успее ли да премахне бомбата от тялото си, без да я задейства — както направих аз? Въпрос, на който никога няма да бъде отговорено, нали? И в двата случая… — Императорът внезапно се обърна и зае бойна стойка. Стен едва сега осъзна, че всичко това е било клопка. Ръката на Императора се стрелна към пояса, измъкна пистолета оттам, рефлексивно прицелване…