Читать «Краят на империята» онлайн - страница 257

— Навлизане след девет секунди — обяви гласът от говорителя.

Стен наблюдаваше как една малка комета се носи към непоследователността. Към нея се стрелнаха огнени пипала. Обгърнаха я. Кометата се разпадна с такава сила, че върху монитора блеснаха ярки светлини.

Стен следеше това, което става вътре в него. Опитваше се да овладее страха. Търсеше опора в рационалната част на съзнанието си.

— Навлизане след осем секунди — прокламира гласът.

Стен не се страхуваше, че може да сподели съдбата на кометата. Всъщност… ако трябва да е честен… страхуваше се, но съвсем малко. Такткорабът — както и всяка част от него, която би могла да встъпи в допир с антиматерия — бе облицован с Империум X в една от корабостроителниците на Ви. На Вълчите светове имаше огромни запаси от този материал.

На теория би трябвало да премине безпрепятствено през отвора към другата вселена. Вече беше пратил сонда и тя се бе върнала без повреди.

Тогава… каква е причината за страха? Опасения, че там може да има пост на Императора? Системи, охраняващи неговото съкровище? Не. Стен вече се бе справил с тези препятствия и вярваше, че няма да има повече.

— … седем секунди…

Стен се опита да прати ума си оттатък, заедно със сондата, да си представи какво е от другата страна. В една напълно различна реалност. На място, където не е желан. Където всяка, дори най-нищожната частица, ще бъде негов враг.

И той ще е напълно… сам.

По-самотен от всяко друго човешко същество. С едно изключение.

Вечният император.

— … шест секунди…

Това, което разпалваше страха му още повече, бе мисълта, че би могъл да се откаже. Притаеният в него страхливец хлипаше в своята дупка. Защо трябва да поемаш отговорност? Нека някой друг го свърши. Ако пък никой не успее, тогава майната им. Можеше да избяга и да се скрие там, където Императорът няма да го намери. А дори да го открие, той ще се изправи срещу него на своя територия. Тогава какъв смисъл да губи живота си? Ами ако всички и без това са обречени?

Те ще умрат.

Ще умре и той.

Но поне няма да ходи на онова място.

Достатъчно е само да натисне едно копче и мисията ще бъде прекратена.

— … пет секунди…

Ръката му бе плувнала в пот.

— … четири секунди…

Защо този проклет глас не млъкне?

— … три секунди…

Страхливецът в него изкрещя: „Твърде късно е вече!“

— … две секунди…

Гласът на Махони проговори от гроба:

— Превърни дявола в юмрук, момко. И удари с него!

— Една секунда…

Стен стисна пръсти. Бяха побелели от усилието.

— … начало на навлизането…

Не откъсваше очи от монитора, докато такткорабът се носеше право към Портите на ада.

Толкова малки…

Невероятно малки…

а искат да ме… убият.

Не искам да умра тук…

Моля ви.

Никой не ме познава…

тук.

Никой…

не го е грижа.

Очите му…

горчат.

Усещам цветове на…

езика си.

Някой…

… някой ме гледа.

Къде?

Страхувам се.

Къде е той?

Някъде там.

Страхувам се.

Кой е той?

Не зная.

Той ме гледа и… аз… аз съм…

Толкова малък.

Стен повърна в кофата, която бе поставил до креслото. Отвори пакет със салфетки и изтри лицето и врата си. Беше освежаващо. Изплакна устата си със стрег и плю в кофата. После надигна бутилката и пи. Дълго.