Читать «Вихър» онлайн - страница 37

Значи Императорът беше чул за желаещите да се присъединят към него гурки.

— Да, сир. И това ме подсеща за още нещо. Двадесет и седем от вашите гурки искат да участват в тази мисия.

— Ти какво им каза?

— Казах им, че ако това е в съгласие с имперската политика, ще бъдат добре дошли. Те явно смятат, че вашето одобрение е било дадено мълчаливо.

Императорът завъртя стола си и се вгледа в ширещите се около замъка земи. Каза нещо, което Стен не успя да чуе добре.

— Извинете, сир?

— Нищо.

Тишина. После Императорът завъртя стола отново. Усмихваше се. Засмя се.

— Да имаш няколко непалци с теб — рече той, — определено би показало на съществата от Алтайския куп, че твоята мисия се разглежда много сериозно — и че имаш достъп до най-високите нива, нали така?

Стен не отговори.

— Вземи ги — даде разрешението си Императорът. — За тях ще е добре. Вероятно трябва да направим програма за временно изпращане на гурки на подобни мисии. Дай им възможност да натрупат опит и ги пази да не губят форма.

— Да, сир.

— Мисля — продължи Императорът, — че си свършил чудесна работа в подготовката на тази мисия. Желая ти успех… и късмет.

Той стана и протегна ръка. Стен я стисна почтително, после застана мирно и отдаде чест — макар че беше в цивилно облекло. После се обърна и се насочи към изхода. Нямаше прощална чаша, помисли си разсеяно. Но той беше по-разтревожен от думите, които му се стори, че Императорът промърмори, когато му обърна гръб.

„Значи всичко се променя…“

Императорът задържа церемониалната си усмивка, докато вратите се затвориха. После тя се стопи. Остана за миг загледан във вратите, през които бе минал Стен, след което смени мястото си и позвъни на шамбелана да пусне следващата катастрофа да влезе.

Стен остана в административния офис на Аръндел достатъчно дълго, за да бъдат издадени заповедите за прехвърлянето на Мейсън на „Виктори“ и за да каже на гурките, че трябва да опаковат багажа си и да се явят на борда на следващия ден. После тръгна към грависледа си в доста унило настроение. По дяволите. Трябваше да каже на Лалбахадур Тапа да отиде да поседи на един от осемхилядните върхове на Непал, докато тялото му замръзне, и да вземе останалите двадесет и шестима със себе си.

А че някой ще се навърта наоколо и ще разбере, че той и Синд не спят поотделно — не че те криеха съзряващата си връзка в тайна, — това също не му допадаше.

Стен беше наясно, че Императорът е оцелял толкова дълго, защото е поддържал най-доброто възможно разузнаване. Знаеше, че всеки член на имперското обкръжение е минал поне някакво разузнавателно обучение, а повечето от тях са бивши специалисти от висока класа. И предполагаше, че ще бъде от значение за Вечния Император да знае дали пълномощният му посланик е свободен, зает или отдаден на сладострастие.

Но това не му се нравеше.

Докато вървеше надолу по стълбите към парадния площад, той машинално докосна челото си, отдавайки чест на почетната стража. Имаше твърде много любопитни хора в този свят, помисли си огорчено. После внезапно се изсмя. Предполагаше, че на шпионите никога не им се нравеше, когато някой поглежда под техните чаршафи.