Читать «Вихър» онлайн - страница 198
Алън Кол
38.
Стен се вглеждаше мрачно в навъсеното небе на Рурик. Единствената светлина беше бледият, далечен пламък на вечния огън, запален на Площада на Каканите. Всичко беше смълчано и… в очакване.
Ръката на Синд го докосна.
— Мениндер беше последната ни надежда — каза той.
— Знам.
— Аз го убедих да отиде. Той искаше само да си седи кротко до скапаното мъртво езеро. И да бъде оставен на мира.
— Наясно съм и с това.
— Беше старо и коварно псе. Но… по дяволите, харесвах го.
Нейният отговор беше по-силно стисване.
— Нямам и най-малката идея какво да правя — каза Стен.
— Може би… Императорът ще измисли нещо.
— Сигурно.
— Тогава, Махони.
— Той е в същото положение като мен. В момента укрепва защитата. Подготвя се.
— Смяташ ли, че ще е толкова лошо.
— Да. Наистина лошо.
— Но това беше просто злополука. Заради глупавия новинарски екип. Беше нещастен случай, по дяволите.
— Те не мислят така. — Той посочи към смълчания град. — Смятат, че е било заговор. Че Императорът е прилъгал Мениндер и останалите към гибелта им.
— Това е смешно. Защо да го прави?
— Не ги интересуват причините — обясни Стен. — Търсят кого да обвинят. Ние се издънихме последни. Значи сме ние.
Синд потрепери. Стен я прегърна.
— Благодаря — каза той.
— За какво?
— За това, че си тук с мен… За това.
Тя се гушна в него.
— Само се опитай да ме прогониш — прошепна. — Само се опитай.
Дори обзет от мрачните си мисли, Стен се почувства по-спокоен. Той се наклони назад и придърпа Синд към себе си.
Останаха така до зората. Слънцето изгря огромно, червено и гневно.
Няколко минути по-късно чуха първите изстрели.
— Имаме снайперисти, размирници и грабители — каза Килгър. — Това никак не е добре. Но не е и толкова зле.
— Кое може да е по-лошо? — попита Стен.
— Страхувам се, че идва, момко.
— Какво?
— Хубавото отсъствие на армията.
— Като се замисля, и аз не съм видял джохиански войски наоколо. Но смятах, че това са добри новини. Продължавай. Кажи ми какво изпускам. Започвам да свиквам с тази депресия. Сигурно ще ми липсва, когато изчезне.
— Самите същества тук преобръщат нещата с главата надолу — каза Алекс. — Потискащото е щастливо. А радостта — тъжна. Поразени са от проклетото си време, бедните същества… Ядат омраза и злотворство и закусват със създърма.
— Благодаря ти, че ми напомни за овчия стомах, Килгър. Ммм… Наистина се чувствам по-добре сега.
— И за мен е удоволствие да се грижа за теб, момко.
— Кажи ми за армията.
— Липсата на армия, синко.
— Да, същото.
— Е, не е тук, нали? Няма войник или войнишка курва из Рурик. Пусках моите прилепи да обикалят часове наред. Празни казарми, празни офицерски квартири и празна столова.
— Къде, по дяволите, са отишли?
— Добър въпрос. Затова и потърсих тяхната среброкоса стара лисица…
— Генерал Даул?
— Да. И той също липсва.
Стен скочи от стола си.
— Къде е отишъл?
— Заедно с войниците. На учения, както каза мазният му прессекретар. Годишни учения в планините.
Алекс посочи към веригата от планини, които заграждаха долината на Рурик.
— Учения? Скапан дракх! Не вярваш, че е така, нали?