Читать «Аферата Рембранд» онлайн
Даниъл Силва
Даниъл Силва
Аферата Рембранд
На Джеф Цукер — за приятелството, подкрепата и смелостта му.
И както винаги, на съпругата ми — Джейми, и на децата ми — Лили и Николас.
Зад всяко голямо съкровище лежи голямо престъпление.
Оноре дьо Балзак
Пролог
Порт Навас, Корнуол
По стечение на обстоятелствата именно Тимъти Пийл пръв научи, че Странника се е върнал в Корнуол. Откритието той направи малко преди полунощ в една дъждовна сряда в средата на септември. И то по случайност — защото учтиво бе отклонил настойчивите покани на момчетата да отидат на забавата в странноприемницата „Годолфин Армс“ в град Маразайън.
Пийл не можеше да разбере защо продължават да го канят. Всички вече бяха разбрали, че пиянските истории не го вълнуват. Пък и при всяко негово идване в кръчмата все се намираше нафиркан местен пияница, който правеше опит да изтръгне от него нещичко „за оня малкия Адам Хатауей“. Шест месеца по-рано, при една от най-драматичните напоследък операции на Кралските спасителни служби, Пийл бе успял да изтръгне шестгодишното хлапе от коварния прибой край заливчето Сенън. Вестниците бяха възвеличили Пийл като национален герой, но всички останаха смаяни, когато двайсет и две годишният широкоплещест младеж с вид на филмов идол отказа да даде и едно-единствено интервю. Мълчанието на Тимъти изкарваше от релси и собствените му колеги, всеки от които би подскочил на мига при първата разкрила се възможност за миг известност — дори и тя да е при рецитирането на стари клишета за „важността на работата в екип“ или за „гордите традиции на достойната служба“. Дразнеха се и отколешните обитатели на Западен Корнуол, които иначе винаги търсеха повод да се похвалят с някое свое местно момче и така да натрият носа на английските сноби „там горе“. От залива Фалмът до Ландс Енд споменаването на името на Пийл предизвикваше озадачено свиване на раменете. „Малко чудат е — казваха някои. — И все си е бил такъв. Вероятно заради развода. Така и не е виждал истинския си баща. А пък и майка му е една стока! Постоянно си вре носа, дето не трябва. Помните ли оня Дерек, вечно насмукания с уиски драматург? Говори се, че здраво е посягал на момчето. Поне така разправяха в Порт Навас.“
Това за развода си бе факт. И за побоищата. Всъщност почти всички слухове за Пийл не бяха твърде далеч от истината. Ала никой от тях нямаше нищо общо с отказа му да приеме ролята на герой. Мълчанието му се дължеше на един човек, с когото Тимъти се бе запознал преди доста дълго време. Човек, който обитаваше колибата на стария бригадир край фермата за стриди до вълнолома на Порт Навас. Човек, който го бе научил да плава и да поправя стари двигатели; който му беше вдъхнал съзнание за силата на лоялността и за красотата на операта. Човек, който му бе оставил заветните думи, че няма причина да изпитваш гордост, щом като просто си вършиш работата.
Онзи човек имаше някакво поетично звучащо чуждестранно име, но Пийл го познаваше като Странника. С течение на времето се бе превърнал в нещо като съучастник на Пийл, в негов ангел хранител. И макар да бе изчезнал от Корнуол преди доста години, понякога Тимъти все пак се оглеждаше за него. Правеше го още от единайсетгодишен. Младежът все още съхраняваше опърпания дневник, в който навремето си бе записвал заминаванията и завръщанията на Странника. Там пазеше и няколкото снимки на мистериозната бяла светлина, която осветяваше колибата на Странника нощем. До ден-днешен Пийл ясно си представяше силуета му зад щурвала на неговия любим дървен кеч, с който се завръщаше в село Хелфорд Пасидж, след като изкарваше нощта сам в открито море. Тимъти неизменно го чакаше край прозореца на спалнята си, вдигнал ръка в безмълвен поздрав. А Странника, щом го зърнеше, винаги примигваше два пъти със светлините си в отговор.
