Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 8
Марина Фиорато
Ето защо Симонета ди Сароно се питаше дали има Бог. Защото ако имаше, той не би допуснал подобно страдание, нали така? Той не би разделил така безмилостно и безвъзвратно две напълно отдадени един на друг същества, чийто съюз бе благословен чрез тайнство в Неговия дом, нали?
И тогава тя се изпълни със страх. Не се бе молила нито веднъж, откакто се появи Грегорио. А щом беше обърнала гръб на своя Бог, значи сега й предстоеше да пропадне в бездната и да поеме онзи, другия път, най-мрачния и зловещия от всички. И когато бъде завинаги прокълната в ада, никога повече нямаше да може да се срещне със своя Лоренцо. А това би било съдба много по-лоша от съдбата, която я бе сполетяла сега, защото единствено надеждата да се съберат отново в рая бе в състояние да й даде сили да отвори очи за още един ден. Някога, когато беше щастлива, се молеше най-вече на Дева Мария, защото нали именно Божията майка бе познала мъжката любов и радостта от брака със свети Йосиф?! Затова сега тя взе решение — още утре ще отиде в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ — църквата на чудесата, за да се помоли за успокоение на Богородица. Защото ако имаше нужда от нещо, то това бе ни повече, ни по-малко чудо. Симонета свали ръце от меча и пушката и най-сетне напусна своя прозорец. Приклекна на пода до леглото си, за да си каже молитвата за лека нощ, а после, увивайки се плътно в кадифената си наметка, се строполи като покосена върху кувертюрата на леглото си и заспа.
Трета глава
Дивакът
— Бабо, бабо, в гората има дивак!
— Амария Сант Амброджо, крачиш на тази земя вече двайсет лета, а все още умът ти е колкото грахово зърно! Какви глупости приказваш сега, а?
— Ама наистина бе, бабо! Кълна се в самия свети Амброзий! Двете със Силвана бяхме на кладенеца и го видяхме! Освен това целият град говори за него. Викат му
Старицата приседна на скромната им трапеза и се загледа във внучката си. Тя самата не бе много по-различна от дивак. Черната й коса, която обикновено висеше чак до кръста й, бе разчорлена, а из нея стърчаха тръни и цветове на зарасличе. Лицето й, което обикновено имаше приятен загар, сега бе зачервено като домат от тичането. На фона на маслиненочерните й зеници бялото на очите й изпъкваше така, че й придаваше вид на подплашен кон. Корсажът й беше скъсан при деколтето и показваше повече, отколкото беше прилично, а връзките едва удържаха пищната й гръд. Полите й бяха вдигнати до коленете, за да улесняват бягането, и разкриваха здравите й крака. Амария не можеше да бъде наречена дебела — ни най-малко, пък и скромните дажби в тяхната къща не стигаха за чревоугодие. Беше по-скоро приятно закръглено момиче, свежа прасковка, излъчващо неподправена женственост и блясък, и пълно с живот. С красивата си кожа и пищна красота тя бе същинско изкушение за всеки господин, който я видеше, въпреки царящата напоследък мода. Изисканите дами мечтаеха за алабастрова кожа и за да я постигнат, често втриваха оловна паста в лицата си — Амария пък имаше цвят на топъл пясък. Благородничките бяха тънки като вейки — Амария бе цялата в извивки и вдлъбнатости. Важните госпожи използваха всевъзможни багрила, за да изсветлят косата си до червено или златисто — водопадът, който се сипеше от главата на Амария, имаше синкавочерния блясък на гарваново крило. И макар за бабата никоя друга жена да не бе по-красива от внучката й, старицата вече се бе отчаяла, че някога ще може да я омъжи — защото кой би искал стара мома на двайсет, с малко повечко мръвка по костите и без капка разум в главата, при това без никаква зестра?! Още повече, когато се разхождаше из Павия, облечена по този начин — като леките жени, дето висяха по здрач на площада.
