Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 72

След секундите гробовно мълчание, настанило се между тях, Амария най-сетне намери сили да проговори.

— Значи преди все пак си бил войник — рече.

Все така загледан отнесено в меча, той проговори с нов глас:

— За миналото не мога да кажа. Но днес съм войник.

А после я погледна право в очите — по същия начин, по който я бе гледал онази сутрин на двора, докато се миеше. Амария така и не разбра дали беше от тройната смърт, която я заобикаляше, или от погледа на нейния спасител, но изгуби съзнание и припадна. И не разбра, че Селваджо я улови точно преди да се свлече на земята.

Притиснал към обятията си това така красиво в празничната си премяна момиче, Селваджо вдигна глава към небето и без да си дава сметка какво прави, отвори уста, оставяйки снежинките да валят право в нея. После понесе Амария към дома им, изпълнен с неземна радост под златния небосвод.

Шестнайсета глава

Диханието на ангелите

Отец Анселмо беше зашеметен от стенописите, които виждаше около себе си. Въртеше се под купола и не можеше да повярва на очите си. Ето, в малкия напречен неф се виждаше Сватбата на Дева Мария, където Богородица и свети Йосиф бяха в идентично, бляскаво езерно синьо — свети Йосиф поставяше брачна халка върху странната дясна ръка на Симонета ди Сароно, а обърнатото й в профил лице гледаше с обожание към съпруга й. Анселмо не можа да не се запита какво ли е струвало на момичето да позира по този начин, при това на същото място, където бе венчана с вече мъртвия си съпруг. Сигурно не беше случайно, че макар и само обикновен дърводелец, свети Йосиф имаше благородното излъчване на Лоренцо ди Сароно. Срещу този шедьовър се разкриваше друг — Христос сред лечителите. Тук, с присъщата си арогантност, Луини бе нарисувал себе си в ролята на зрелия Христос, който спореше с разперени ръце и оживено лице така, както го бе наблюдавал да прави често и самият Анселмо. Приликата беше толкова поразителна, че добрият отец се почувства притеснен да стои под него редом до двойника му. Симонета присъстваше и там, но този път като по-възрастна жена, и чрез някаква игра на перспективата — доста по-импозантна от сина си. Беше облечена в същото яркосиньо и протягаше към него едната си ръка, докато другата бе поставила на сърцето си. Внезапно Анселмо се изпълни с необяснимо безпокойство. Луини никога не му бе разказвал за семейството си, но прозорливият свещеник изведнъж си даде сметка колко много всъщност означаваше Симонета за художника — тя не бе просто обект на моментна похот, която може да обладае и захвърли, а негова истинска, дълбока любов, която той възприемаше като своя майка, любима и съпруга. Не й бе добавил никакви украшения, нямаше ги дори отдавна почитаните символи на Дева Мария. Тя не държеше нито позлатена лилия, нито разцъфнала роза. Никакви бадемови клонки не красяха косата й — дървото, чиито цветове символизираха непорочността на Богородица, пък и биха добавили допълнителен смислов пласт към модела на художника. Луини не може да не е знаел всички тези метафори и всички тези символи, ала ето че ги бе пренебрегнал до един в полза на най-обикновеното, човешко, смъртно изображение. Бе представил просто една мирянка сред любимото й семейство. Изведнъж Анселмо си спомни за светеца, на когото беше кръстен Бернардино — Бернар от Клерво, който също се бе прекланял най-вече на Дева Мария и я бе почитал с изгаряща страст. Изпълнен с леко неудобство, свещеникът се насочи към главния купол на църквата. Луини го последва като сянка. Там се виждаше сцена от Въвеждането на малкия Исус в Храма и там отново беше Симонета в същото небесносиньо, загледана в детето си с майчина обич и гордост и сключила дългите си бели ръце в молитва за нейния възлюбен син. Сред хълмовете в далечния план на стенописа се съзираше друго чудо — неговата собствена църква „Света Мария на чудесата“, сякаш пренесена от Сароно сред възвишенията на Витлеем, възправяща се бяла и елегантна насред чуждоземните посеви. А ето там идваше най-яркият и най-прекрасен от всички стенописи — Поклонението на влъхвите. На него Симонета, в онова безбрежно синьо, държеше на ръце Младенеца, който всъщност беше Зорницата, а влъхвите се тълпяха към ярките лъчи на нейния изгрев. Всичко бе съвършено и прекрасно — оборът бе предаден в перспектива толкова добре, че сякаш извираше от самата стена; по влъхвите и тяхната свита блестяха скъпоценни камъни, които бяха точно толкова светли, колкото тъмна беше кожата им; а зад тях с горди осанки наблюдаваха камилите и бойните коне. И въпреки всички тези чудеса очите им бяха приковани към онази умиротворена фигура в синята роба.