Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 5

— Не трябва да забравяш този урок, дъще! Понякога трябва да разрушиш нещо, за да усетиш вкуса му такъв, какъвто е бил предвиден от Бога. Досега си живяла в безгрижие и богатство, обградена от много обич и благословена с голяма красота и щастлив брак, но да знаеш, че нищо в този живот не продължава вечно! Един ден ще страдаш много, затова е добре да не забравяш днешния. Само в страданието човек може да почувства силата си и живота, който Бог е отредил за него, защото със страданието идва и просветлението!

Тогава Симонета бе избрала да замълчи и бе продължила да отпива от виното си. Знаеше, че е длъжна да демонстрира покорство и послушание пред майка си, но за щастие бадемът най-сетне благоволи да слезе към стомаха й и на негово място тя усети топлината на червената гроздова напитка. Изпълни я нова доза топлина, когато плъзна очи към младоженеца. Едва сдържаше възбудата и удоволствието си, че е омъжена за този млад бог, че скоро ще настъпи тяхната първа брачна нощ… Мислено се изолира от думите на майка си. Възнамеряваше да бъде завинаги щастлива с Лоренцо и знаеше, че двамата ще имат голям късмет. Освен това смяташе, че се досеща откъде извира жлъчта на майка й — отправи поглед през нея към баща си. Красив и румен, баща й винаги бе обичал дъщеря си, ала тя в никакъв случай не бе единствената млада дама, която той обожаваше. Симонета бе наясно, че майка й страдаше много заради изневерите на баща й. Прислужници, които внезапно ставаха нагли, продавачки на вино, които посещаваха прекалено често дома им… Симонета бе сигурна, че тя няма да има такова бъдеще. Стисна ръката на Лоренцо и веднага забрави мрачните предупреждения на майка си.

Докато не дойде това и майчините й слова не изплуваха наново в съзнанието й.

Откъде можеше да знае, че животът й ще бъде съсипан тъкмо по този начин, че ще бъде принудена да търпи такава болка заради смъртта на мъжа, който толкова дълго време я бе правил така щастлива?! Беше убедена, че да бе всичко друго, щеше да го изтърпи, но това… Дори Лоренцо да бе погледнал друга жена, което никога не бе сторил, тя смяташе, че можеше да устои на изпитанията на изневярата. Де да можеше да е все още тук, все още реален и топъл, да се смеят и да се забавляват както досега… Но за това, което сега чувстваше, за тази зловредна буца в гърдите й, за тази скръб, която се бе загнездила в най-големите дълбини на душата й — за нея беше сигурна, че ще я убие. И това би било истинско спасение. Отпусна белите си ръце върху меча — неговия меч, който Грегорио бе върнал от бойното поле. След това се обърна към другото нещо, което Грегорио й бе донесъл. То беше дълго и заплашително, направено от метална тръба и дървена дръжка, с извити метални хищни нокти, стърчащи от едната страна. Дори и да бе достатъчно силна, пак не би могла да го вдигне.

— Какво е това? — бе прошепнала едва чуто. Грегорио стоеше пред нея и мачкаше в ръце качулката на кадифената си мантия, с очи, облени в сълзи.