Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 154

И това не беше всичко. Бернардино се въртеше и неговите най-велики творби се въртяха пред очите му. Всяка жена, която бе нарисувал, откакто бе дошъл в този манастир, имаше по нещо от нея, било в тялото или осанката, в лицето или ръцете.

Повечето от жените имаха нейния тен на кожата, а дори и да го нямаха, имаха нейните очи или нейните жестове. Нямаше представа дали чувството, което сега се надигаше в гърдите му, ще завърши със смях или с плач. А той се страхуваше, че я е забравил! А той бе лежал буден нощи наред, опитвайки се отчаяно да си спомни лицето й! Ето, че тя беше тук, пред него, отново и отново, много по-реална дори, отколкото когато я бе рисувал на живо в Сароно. Защото тогава, запленен от личността й, не бе успял да я види такава, каквато бе всъщност. А тук, разделено от нея не само от разстоянието, разбитото му сърце си я беше спомнило във всеки детайл, а верните му ръце бяха рисували изображението ден след божи ден. Само две дами наоколо нямаха изражението на Симонета — света Схоластика и една скърбяща новопокръстена край гроба на Христос. И двете носеха черното расо на монахини и обикновеното, но мило лице на сестра Бианка.

— Е? — усмихна му се абатесата.

— Права сте. Наистина има една жена. Вие сте умна жена, щом разбрахте толкова много за мен, без да съм ви казвал нищо.

— Разбрах го от дамите тук, естествено. Но има и още едно нещо — приближи се до преградната стена и откри малкия символ върху фреската — толкова дребен, че би се побрал в една длан. Беше парче велен, което си вземаше сбогом с любима. Беше сърце с кралската лилия в него. — Също както и дамата — изтъкна Бианка — и този символ е навсякъде. Ето го върху шала на света Катерина. Върху корсажа на света Урсула. И най-често върху мантията на Мария Магдалина, докато наблюдава смъртта на своя любим и господар и когато той протяга към нея ръка чак от гроба. — В Залата на монахините абатесата посочи към кървавочервената мантия, покрита със сърца, изпълнени с листа, виещи се над покрусената, самотна жена, която Христос е обичал повече от всички останали. — Когато видях това тук, разбрах, че сте завинаги пленник на тази жена — заяви Бианка с усмивка — както и когато осъзнах, че вие рисувате отново и отново вашия красив тъмничар — с тези думи абатесата приседна отново до него и пак попита: — Коя е тази жена с червената коса и бялата кожа и очи, овални като бадеми? Коя е тази, която се движи толкова грациозно, която накланя главата си като светица и има осанката на кралица? Трябва да я голяма красавица!