Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 139

Без да казва нищо повече, Симонета ди Сароно нави златните си ръкави и грабна втората лопата. Беше много впечатлена, че Исак е в състояние да мисли за Бога точно в този момент, когато той като че ли бе изоставил верния си слуга и го бе отнел от невинните му деца. Внезапно в съзнанието й изплува картината, която Манодората й бе описал при първия им истински разговор тук, под тези дървета. За пламтящото, пронизано сърце на свети Августин — светецът, който пръв се сетил да обвини евреите за смъртта на Христос. Точно в този момент тази картина като че ли носеше огромно значение, но все още врящият мозък на Симонета не бе в състояние да схване какво беше то. Единственото, което съзнаваше, бе, че когато отново види подобни изображения, тя ще познае чие е горящото сърце, пронизано от собствената й ръка, биещо в ръката на светеца. Ще познае в него сърцето на своя приятел. Насред настанилото се гробовно мълчание двамата с Исак продължиха да копаят все по-дълбок гроб, а не след дълго към тях се присъедини и Вероника. Тримата копаеха, а снегът се сипеше отгоре им. Лопатата на Симонета удари в нещо метално и от земята се показа златен пръстен. Тя го избърса в роклята си и той блесна под бялата светлина на луната — звезда с шест върха.

— На Ребека е — отрони Исак.

Симонета кимна и едва сдържа риданието си. Накрая, когато свършиха, тримата заедно поставиха Манодората в студената земя. Исак изрече думите за сбогом и псалмите техилим така, както Манодората го бе сторил преди година на същото място за мъртвата си съпруга. Симонета не откри тялото, но преди да започнат да запълват гроба, приклекна и докосна през покрова златната ръка. Пъхна пръстена на Ребека в златния метал и усети познатото затопляне — сякаш той бе отново жив. Тук вече не се сдържа и сълзите й рукнаха. Защото, макар плътта да си замине с времето, двата златни символа на съпруга и съпругата щяха да останат цели и завинаги заедно под земята. После си каза, че този гроб, под това дърво, бе най-близкото до сандъците на Анселмо, което можеше да се постигне — беше сигурна, че свещеникът би одобрил стореното от нея.

Постепенно запълниха гроба и черната купчина пръст почти моментално стана бяла, защото снегът се сипеше като пелена. Вероника хвана Симонета за ръка, като й направи знак, че трябва да влязат и да оставят Исак сам. Учителят кимна, докосна рамото на треперещата си господарка и рече:

— Вече влизайте, милейди. При отсъствието на близки шомрин трябва да остана аз — пазител на мъртвите. Ще поседя тук още малко, ще го пазя и ще се моля.

Симонета кимна. Изведнъж усети, че я обгръща огромна умора. Ръцете й затрепериха и зъбите й затракаха въпреки топлата стая, в която влязоха. Коленете й се тресяха при всяка стъпка, стомахът й се преобръщаше, а гърлото й заплашваше с повръщане — ако точно в този момент й се наложеше да сложи стрела в лъка си, не би могла да опъне тетивата. Ала ето че само преди един час тя съвсем хладнокръвно, чрез комбинация от бърза мисъл и светкавично изпълнение, бе убила човек. Бе изстреляла стрелата си право в едно горящо сърце, а фактът, че това сърце вече умираше, очевидно ни най-малко не смекчаваше вината й. Това ли е, което е правел Лоренцо всеки ден, когато отсъстваше от дома им заради военните си походи? Тя поне бе отнела живот от милост, докато той го бе правил за слава, победа и политическа изгода — все мотиви, далеч по-неубедителни от нейния. А после изненада сама себе си, когато събра заедно треперещите си ръце, приведе коленете си, които продължаваха да се тресат, и събра тракащите си зъби в молитва. От доста месеци насам тя бе забравила Бога, затова, след тези шокиращи, вледеняващи събития от тази вечер, се бе възхитила на неугасващата вяра на Исак, без да я разбира. Не се бе молила от деня, в който Бернардино си бе заминал. Знаеше, че няма нужда да иска прошка, задето бе отнела живот, защото го бе сторила, за да избави Манодората от огромната болка и да спаси децата му. Затова не се помоли за прошка, нито дори за душата на приятеля си. Знаеше, че всичко това ще дойде по-късно. Не, Симонета внезапно почувства, че трябва да благодари по-скоро за едно чудо — за чудодейното сипване на снега, който бе навлажнил съчките, приготвени за клада на децата. Вероучението й дойде на помощ и тя си спомни за света Лучия, която е била спасена от кладата, защото съчките отказали да се запалят. Спомни си също така и за света Аполония, която съвсем доброволно е скочила в огъня. Незнайно защо, но тези легенди й се оказаха под ръка точно в мига, в който имаше нужда от тях — изтегли ги от дълбоките ниши на паметта си подобно на изненадващо завърнали се обратно отдавна изгубени пътешественици. Симонета се загледа през прозореца към луната и звездите и заговори на тези две светици, които сега живееха в рая — едната без очи, а другата без зъби.