Читать «Стъкларят от Мурано» онлайн - страница 7

В дадения случай клишето съм аз, а не Стивън. Той напусна млада блондинка за по-възрастна брюнетка. Напусна художничка в дънки за чиновничка в мъжки костюм. И аз какво правя? Автоматично влизам в криза на средната възраст и импулсивно решавам, да замина за града на предците си — като във второразредна телевизионна сапунка.

Най-сетне свали очи от огледалото и се обърна към багажа си. За хиляден път се запита дали постъпва правилно.

Но пък не мога и да остана тук! Няма да понеса непрекъснато да се сблъсквам било със Стивън, било с нея, било после с детето!

Защото, какъвто й беше късметът, вече бе преживяла и това, при това неведнъж и въпреки старателните й опити да избягва района около болницата. Веднъж ги бе срещнала не къде да е, а в огромния парк — сред декари зелена трева и алеи, докато бягаше. Беше й минало през ума да продължи да си тича така, сякаш не ги е забелязала, и ако не беше необходимостта да се държи учтиво със Стивън заради подялбата на „Белмонт“, сигурно щеше да постъпи точно така. Стивън и Карол вървяха, хванати за ръце, облечени в идентични леки тоалети. Изглеждаха щастливи и спокойни. Бременността на Карол вече беше ясно видима. Нора се препоти и обърка. След скована размяна на реплики за времето и за договорите по къщата тя побягна. И през целия път до дома плака. В крайна сметка Стивън се бе оказал повече от щедър — бе й дал почти цялата сума от къщата. Въобще през цялото време на развода и подялбата се бе държал много кавалерски.

Но той не е злодей от нямото кино! Нямам право да го демонизирам! Не мога дори да го мразя! Проклет да е!

Продажбата на къщата я бе дарила със свобода. Вече можеше спокойно да се отправи на своето приключение — или към огромната си грешка. Не беше казала на никого за плановете си, дори и на майка си Елинор. Най-вече на майка си. Майка й не хранеше особено топли чувства към Венеция.

* * *

Елинор Манин беше професор, специалист по изкуството на Ренесанса. През седемдесетте години Кралският колеж в Лондон бе подписал споразумение за размяна на преподаватели с „Ка’ Фоскари“ и я бе изпратил във Венеция. И когато отиде там, тя категорично загърби ухажванията на младите си колеги, професори от Оксфорд и Кеймбридж, за да се отдаде на Бруно Манин — само защото той й се стори като излязъл директно от ренесансово платно.

Елинор го виждаше всеки божи ден, докато пътуваше от Лидо до университета. Той работеше на вапорето — вдигаше и спускаше шлюзовете, връзваше и развързваше корабчето на всяка спирка. Бруно навиваше тежките въжета с дългите си пръсти и скачаше от брега на палубата и обратно с котешка грациозност. Тя наблюдаваше лицето му, орловия му нос, късо подстриганата му брадичка, къдравата черна коса и се опитваше да се сети от коя картина точно бе слязъл. От Тициан или от Тиеполо? Или може би Белини? Обаче кой Белини? И докато Елинор извръщаше поглед от профила му към невъзможно красивите палати край Канале гранде, усети, че започва да се пали по тази култура — култура, в която и къщите, и хората бяха съумели да запазят толкова чиста същността на своите корени, че и до днес изглеждаха така, както са изглеждали през Ренесанса. Този огън, който я изпълни, това усещане за приемственост и вечност не я изоставиха и когато Бруно забеляза погледите й и я покани на питие. Не я напуснаха и когато той я отведе в бащината си къща в Дорсодуро и я вкара в леглото си. Останаха с нея и когато разбра, че е бременна.