Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 12

— Търсих те.

Тя го поздрави с целувка и го отведе встрани, без да каже нищо повече на Емили.

Една групичка в средата на стаята избухна в смях. Господин Кан, който се олюляваше така, сякаш беше пийнал повечко, започна да свири на пианото „На хубавия син Дунав“. Изведнъж всичко й опротивя. Не можеше да издържа повече тук. Тя се обърна и залитайки излезе през вратата, миг преди сълзите да закалят от очите й.

Навън бе невероятно топло за февруари. Тръгна бавно покрай къщата на семейство Хейстингс, а сълзите не спираха да се стичат по бузите й.

Задният двор на Спенсър вече изглеждаше по съвсем различен начин. Старият хамбар, който се издигаше в дъното, вече го нямаше — истинската Али го беше изгорила миналата година. От него беше останала само черна пепел. Емили се съмняваше, че на това място някога ще израсне нещо.

В съседство се намираше старата къща на семейство Дилорентис. Мая Сен Жермен, с която Емили беше имала връзка, все още живееше там, макар двете рядко да се виждаха. Олтарчето на Али в предния двор, което стоя там дълго след смъртта на Кортни — нейната Али — също беше изчезнало. Жителите на градчето все още бяха обсебени от нея — вестниците започнаха да пускат материали по повод годишнината от Големия пожар на Алисън Дилорентис, направиха и онова ужасно биографично филмче „Малка сладка убийца“ — но никой не искаше да се прекланя пред нея.

Размишлявайки за всичко това, Емили пъхна ръка в джоба на дънките си и напипа копринения пискюл, който беше носила със себе си през последната година. Самото му присъствие бе достатъчно, за да я успокои.

Отнякъде се разнесе тих плач и Емили се обърна. На около седем метра от нея, почти сливайки се със ствола на хейстингсовия гигантски дъб, стоеше едно младо момиче с повито бебе в ръце.

— Ш-ш-шт — изгука то. После погледна Емили и се усмихна извинително. — Извинете ме. Дойдох тук, за да се опитам да я успокоя, но не се получава.

— Няма проблем. — Емили скришом избърса очите си и погледна мъничкото бебе. — Как се казва?

— Грейс. — Момичето леко повдигна бебето. — Кажи „здрасти“, Грейс.

— Тя… твоя ли е? — Момичето изглеждаше горе-долу на годините на Емили.

— О, Боже, не. — Момичето се засмя. — На мама. Но тя е вътре, при останалите, а аз изпълнявам ролята на бавачка. — После бръкна в голямата торба, която беше метнала през рамо. — Имаш ли нещо против да я подържиш за малко? Трябва да й намеря бутилката, а е паднала чак на дъното.

Емили примигна. От доста време не беше държала бебе в ръцете си.

— Ами добре…

Момичето й подаде бебето, което бе увито в розово одеялце и миришеше на бебешка пудра. Червените му устнички се разтвориха широко и очите му се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред — каза й Емили. — Поплачи си. Нямам нищо против.

Малките веждички на Грейс се сбърчиха. Тя затвори уста и се взря с любопитство в Емили, която усети как я заливат смесени чувства. Спомените й напираха към повърхността, но тя побърза отново да ги потисне.