Читать «Безпощадно» онлайн - страница 9

— Какво правиш тук? — извика тя. Сестра й рядко се връщаше в Роузууд. Тя беше твърде заета с работата си като асистент в Университета на Аризона, където беше учила, а освен това беше и помощник-треньор на отбора им по плуване, на който бе капитан през последната година.

Бет пусна раницата си на пода.

— Бяха ми останали два почивни дни и реших да те изненадам. — Тя изгледа Емили от главата до петите и се намръщи. — Интересен тоалет.

Емили погледна надолу. Беше облякла тениска на лекета и един твърде тесен клин на „Виктория’с сикрет“ с надпис „розов“ на задничето. Клинчето беше на Али — нейната Али или всъщност Кортни. Момичето, на което Емили се беше доверявала, с което се беше забавлявала и което беше обожавала в шести и седми клас. Макар клинчето да бе пооръфано по ръбовете, през последните две седмици се беше превърнало в любима дрешка за вкъщи. Незнайно защо тя си беше решила, че щом го носи, нищо лошо няма да й се случи.

— Вечерята ще стане след минутка. — Госпожа Фийлдс се завъртя на токовете си и се запъти към кухнята. — Хайде, момичета.

Те тръгнаха след нея по коридора. Във въздуха ухаеше на доматен сос и чесън. Масата беше подредена за четирима и таймерът на фурната запиука тъкмо когато майката на Емили се запъти към нея. Бет се настани до сестра си и отпи голяма глътка вода от чашата с ваденка на жабока Кермит, която бе нейната специална чаша още от малка. Тя имаше същите лунички и силно тяло на плувкиня като Емили, но червеникаворусата й коса беше подстригана късо под ушите и тя носеше малка сребърна халка на горната част на ушната си мида. Емили се запита дали боли да си пробиеш ухото там. Освен това се чудеше какво би казала госпожа Фийлдс, когато я забележи — тя не обичаше децата й да изглеждат „неуместно“, да носят пиърсинг на носовете или пъпчетата си, да боядисват косите си в странни цветове или да си правят татуировки. Но Бет беше на двайсет и четири; може би вече беше извън юрисдикцията на майка им.

— Как си? — Бет се подпря на лакти на масата и погледна Емили. — Имам чувството, че не сме се виждали от векове.

— Трябва по-често да си идваш вкъщи — изчурулика многозначително госпожа Фийлдс откъм плота.

Емили заби поглед в нащърбените си нокти, някои от които бяха изгризани до живеца. Не се сещаше за нито едно безвредно нещо, което да разкаже на Бет — целият й живот беше една непрекъсната борба.

— Чух, че си прекарала лятото при Карълайн във Филаделфия — подсети я Бет.

— А, да — отвърна Емили, мачкайки в ръка салфетката с щампа на пиленце. Лятото беше последното нещо, за което би искала да говори в този момент.

— Да, щурото лято на Емили в града — каза госпожа Фийлдс с полузасегнат, полушеговит тон, докато поставяше керамичната тава с лазаня на масата. — Не помня ти да си си взимала цяла година почивка от плуването, Бет.

— Е, това е вече минало. — Господин Фийлдс се настани на обичайния си стол и грабна едно парче чеснов хляб от панера. — Емили е уредена за догодина.

— Да, чух! — Бет щипна игриво Емили по рамото. — Пълна стипендия за Университета на Северна Каролина! Сигурно си умираш от кеф?