Читать «Пилето» онлайн - страница 6

Тая болница изглежда много по-хубава от дивизионната. Аз съм там в пластичната хирургия и всеки влиза и излиза, когато му скимне. Налага се да чакаме между една и друга операция по две-три седмици, понякога и месец. И понеже не сме болни, докато дойде ред за операция, пускат ни. Помежду операциите аз запрашвам към къщи; в снекбара ме имат за голям герой. Докторите казват, че след още една операция ще се оправя, само нямало да ми порасне брада на нараненото място. Глупости, кой ти мисли за брадата?

— Хей, Пиле! Помниш ли оная, пършивата гълъбица. Тя май ти действуваше сексуално, друже. Какво ще кажеш да ти пуснат сега една гълъбичка, а?

За миг ми се стори, че той разбира — пръстите на ръцете му се отпуснаха и свиха отново. Може наистина да разиграва театър. Но защо, дявол да го вземе? Сега параграф осми не му е нужен. Нали и без това освобождават всички.

Оная пършивата имаше навика да се пъчи напред-назад пред Пилето, да гука нежно и да потръпва гръб, както правят гълъбиците, когато искат мъжкият да им се качи. Направо флиртуваше с него, вещицата му с вещица. Когато Пилето пръснеше храна на пода, тя не се юрваше да кълве с другите; о, не, ще кацне в ръката на Пилето и ще го накара той да я храни. И правеше същите движения, които женската прави, когато мъжкият я храни. А Пилето ще сложи някое и друго зърно между устните си и тя ще го вземе оттам. Господи, понякога си мислех: Пилето наистина си вярва, че е гълъб.

Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание.

Ще ми се да проверя дали Пилето ще си спомни как ходихме да търсим съкровището. Това беше след скока от газовия резервоар и след като ни накараха да разтурим гълъбарника. Вече бяхме завършили прогимназия и Пилето ходеше в едно частно католическо училище. Аз пък — в гимназията в Ъпър Мериън. То и моите родители са католици, само че италиански католици, та много-много не ходят на черква. А на старите на Пилето само литургия им дай и всякакви такива глупости.

Тъй или инак, трябваше да напиша едно съчинение за часа по литература и понеже нямам въображение, реших да изиграя един номер на Пилето и после да опиша всичко, както си е било. В час четяхме „Златният бръмбар“ на Едгар По и, изглежда, оттам ми хрумна.

— Хей, Пиле! Помниш ли като търсихме заровеното съкровище на стария Косгроув? Адска смехория.

Отивам аз у Пилето с една карта. Бях изгубил почти цяла седмица, за да я направя и да подготвя всичко останало. Бях я пожълтил на огън и обгорил краищата й. Просто шедьовър. Всичко в нея е шифровано и ще я разгадаваме в стаята на Пилето. За да можем да я разпрострем, махаме от писалището модела на птица, с който Пилето се занимаваше. Тоя ден валеше.

Пилето все правеше някакви щури модели на птици. Правеше ги от балсово дърво и хартия, както се прави самолетен модел, само че неговите бяха птици с ластици, та да може крилете да се размахват. Някои от тях бяха много сложни, крилете им се извъртаха вертикално при мах нагоре и хоризонтално при мах надолу. И вярно — някои от тях наистина летяха. Обаче работата е там, че нито една от тия „птици“ не можеше да лети толкова надалеч, колкото един редовен самолетен модел.