Читать «Душегубеца» онлайн - страница 26

— Какво значи това?

Бартоломю се опита да й се изплъзне, но Ребека го хвана за яката китка и впи нокти в кожата му. Измъчените светлосини очи на баща й се напълниха със сълзи.

— И тя правеше така. Хващаше ме за китката и ако откажех да я слушам, забиваше ноктите си в кожата ми — той въздъхна и се настани на една маса; Ребека се разположи срещу него. — Много съм обезпокоен — започна баща й. — Хванахме се с неколцина търговци от Ипсуич, оборудвахме един кораб за търговия с осолена риба и го пуснахме да кръстосва из северните морета. Проектът изискваше много средства, но изгледите за печалба бяха много добри.

Сърцето на Ребека падна в петите. Баща й беше изключително проницателен търговец, що се отнасяше до стопанисването на „Сребърният дракон“, но за беда не можеше да стои далеч от подобни рисковани начинания.

— И всичко отиде по дяволите, нали? Между другото — потупа го Ребека по гърдите, — трябва да се измиеш, обръснеш и преоблечеш — тя сбърчи нос. — И си изтъркай зъбите с малко оцет и сол — още усещам миризмата на ейл в дъха ти. Та какво ми казваше? Начинанието се провали, така ли?

— Шотландски пирати — отвърна баща й. — Нападнали кораба край бреговете на Лийт. Капитанът и екипажът му са мъртви, а корабът е задържан в пристанището на Единбург.

— Обещай ми, че ако пак ти хрумне да участваш в подобни начинания, първо ще се посъветваш с мен.

Бартоломю обаче вече не внимаваше в разговора. Вместо това се взираше в нещо зад гърба на дъщеря си. Ребека се обърна. На прага на кръчмата стоеше някакъв мъж с плащ, кожени ботуши с шпори и черна шапка с широка периферия в ръце. Видът на непознатия беше направо невероятен. Косата му беше бяла като сняг, а като изключим бръчиците около устата и по бузите му, лицето му беше като на момче.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изправи се Бартоломю Ленъкс на крака. — Аз съм съдържателят на кръчмата. За Бога, сър, изобщо не ви чух да се приближавате! Движите се тихо като котка.

Непознатият се усмихна, но продължи да се оглежда наоколо, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност от салона на кръчмата. После пристъпи бавно напред, издрънчавайки с шпорите си, хвърли плаща си върху една от масите и разкопча широкия си портупей.

— Уилям Купър — представи се той. — А вие сте съдържателят на тази кръчма, така ли?

— Това казах, сър.

Необикновените сини очи на Купър се преместиха върху Ребека.

— Това е дъщеря ми — обясни Бартоломю. — Ребека.

— Имам нужда от стая, конюшня за коня си и храна по всяко време, по което ми се прииска да поръчам.

Мъжът хвърли във въздуха една сребърна монета, но кръчмарят я остави да падне върху покрития с тръстика под. Купър изглежда остана заинтригуван от тази постъпка. Албиносът се почеса по брадичката, а после се наведе и вдигна монетата.

— Не исках да ви обидя, сър.

— Не съм се и обидил.

Купър извади още една монета от джоба на жакета си.

— Ще поостана тук известно време.

Ребека усети, че баща й не харесва непознатия, но въпреки това се изправи и ловко измъкна монетите от пръстите на Купър.

— Сигурно сте уморен, сър — рече тя и го отведе до една пейка. — Доста е раничко, но имаме…