Читать «Душегубеца» онлайн - страница 25
Пол Дохърти
На мъждукащата светлина на фенера лицето на чужденеца изглеждаше още по-привлекателно. Зъбите му бяха бели и равни, а в очите му горяха весели пламъчета. В дърварската колиба беше топло и сухо; в единия от ъглите имаше сламено легло. Не след дълго Мег се озова легнала по гръб, със запретнати поли и увити около непознатия крака. Щом той свърши, тя бързо се изправи на крака и взе вълненото си наметало.
— По-добре да се връщам.
Слугинята вече не се чувстваше толкова уверена, колкото преди малко. Чужденецът беше силен като бик, по нищо не личеше да е пиян и нито за миг не изпускаше от поглед портупея и кесията си. Мег нахлупи качулката си.
— Услугите ми не са безплатни — заяви тя сприхаво.
— Естествено.
В следващия миг непознатият сграбчи слугинята, затисна устата й с едната си ръка, а с другата ловко преряза гърлото й.
2.
Ребека взе метлата и излезе от кръчмата на баща си. Сутрешната мъгла още не се беше вдигнала и почти скриваше от поглед пазарния кръст, градската бесилка, стълба за бичуване, позорния стълб и дори сергиите в отсрещния край площада. Момичето си пое дълбоко дъх. Всяка сутрин — едно и също. Само времето се променяше. Тя ставаше преди зазоряване, слизаше в помещението за миене на съдове, за да провери как върви работата на слугите, които разчистваха бъркотията от предната вечер и палеха пещите, за да опекат хляб. Подът в салона трябваше да бъде пометен и измит, огънят в камината трябваше да се запали, а месото трябваше да се набоде на шишовете.
— Отивам в пивоварната.
Ребека се обърна. В другия край на салона стоеше баща й, Бартоломю Ленъкс. В ръцете му имаше кръчмарски тефтер, а в колана му бяха затъкнати мастилница и перо.
— Изглеждаш изморен.
Ребека прекоси помещението и се приближи до баща си. Канеше се да го попита дали не е имал тежка нощ, но после се отказа. Това си беше негова работа. Тя обаче беше чула слуховете и се чудеше с коя ли от слугините палуват до зори.
— Пиеш твърде много.
Ребека потри наболата по лицето му четина. Хората често казваха, че някога Бартоломю Ленъкс е бил хубав младеж, но сега баща й се беше превърнал в дебел мъж на средна възраст. Четвъртитото му лице беше подпухнало, брадичката му се беше отпуснала, бузите му бяха затлъстели. Очите му бяха зачервени и изморени, а черната му коса, в която се забелязваха множество сиви кичури, беше рошава и мръсна.
— Какво има, татко? — Ребека го хвана за ръката, но Бартоломю избягваше погледа й.
— Нищо.
Ребека посочи към кръчмарския тефтер.
— Всичко наред ли е? Какво става със сметките?
Баща й й обърна гръб, мърморейки си нещо под носа.
— Не бива да ги слушаш — последва го Ребека.
— Кого?
— Много добре знаеш кого! Клиентите с техните налудничави планове за вложения в това и в онова.
Някакво момче от кухнята притича през салона с един поднос, пълен с празни чаши, и Ребека замълча.
— Ти си добър кръчмар, татко — продължи тя. — „Сребърният дракон“ е много печеливша кръчма. За какво ти е да влагаш пари в разни несигурни начинания?
— Същата си като майка си.