Читать «Душегубеца» онлайн - страница 163

Ребека веднага се сви на едно от леглата и се покри с кожата, метната върху него. Завивката вонеше на вкиснато и беше така жестоко проядена от молци, че едва не се разпадна в ръцете й. В следващия момент в стаята влезе някакъв коняр с багажа им и Купър го попита какво става с оръжията им. Мъжът обаче само сви рамене.

— Царят не допуска в двореца му да се носят оръжия — обясни Сен Клер. — Освен това трябва да си мерим приказките — той се ухили. — Замъкът Колчестър не е единственото място с шпионки в стените.

— Затворници ли сме? — попита Купър.

— Това зависи изцяло от Иван, а донякъде и от Васлов — йезуитът коленичи до леглото си и се прекръсти. — Така или иначе, сме в беда и всеки ден тук може да ни е последният.

Не след дълго Ребека откри, че думите на Сен Клер са били повече от истинни. През следващите няколко дни йезуитът странеше от нея и от Купър. Всъщност се държеше направо грубо и изобщо не им позволяваше да обсъждат положението си. Вместо това непрекъснато сипеше хвалебствия за гостоприемството на царя.

Стражите ги държаха в стаята им и им носеха храната там. Разрешаваше им се да излязат единствено ако им се приходеше по нужда. От време на време Ребека улавяше погледа на Сен Клер. Тогава йезуитът й намигаше, а веднъж дори й подаде някакво парче пергамент с някакъв цитат от Овидий. Когато девойката се взря в него недоумяващо, той само й се усмихна, а после вдигна очи към небето.

Купър също се опитваше да я утеши. Един ден той седна на леглото й и я хвана за ръката.

— Ако нещата загрубеят — прошепна той, извръщайки лице, сякаш гледаше в някаква точка зад гърба й, — трябва да избягаш.

— Да избягам ли? — просъска му тя. — А после какво да правя? Може би да тръгна през снеговете към Дънмоу?

— Сигурен съм, че ще ни се предостави подходяща възможност — отвърна той, — и когато това стане, ще се възползваме.

След няколко дни на пълна изолация на тримата затворници им беше позволено да напуснат стаята си, за да присъстват на ужасяващите ритуали, на които имаха навика да се отдават цар Иван и приближените му. От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер реши, че магьосникът е бил отведен от турските пратеници, и ужасно се разтревожи. Васлов обаче осведоми йезуита, че все по-омразният му съперник бил настанен в далечния край на крепостта и си живеел там в разкош.

През следващите няколко дни Ребека забеляза, че Сен Клер и джуджето стават все по-близки и че редовно си шепнат из ъглите. Купър доста се обезпокои от това положение и започна да се чуди в какво ли крои този път йезуитът. Тези тревоги обаче бледнееха в сравнение с кошмарното ежедневие в Александрова слобода, което представляваше една невероятно богохулна пародия на манастирския живот. В нея цар Иван играеше ролята на игумен, опричниците му бяха неговото братство, а градските куртизанки, с които се беше обградил царят, бяха насърчавани да заемат различни църковни длъжности.