Читать «Душегубеца» онлайн - страница 162

По залез-слънце процесията най-после се добра до Александрова слобода — черна грамада от постройки, опасана от високи крепостни стени — и Сен Клер обясни на спътниците си, че това е столицата на Опричнината.

— Ужасно място — добави той, след което се наведе и стисна ръката на Ребека. — Един Господ знае колко дълго ще остане Фрогмор тук. Турските пратеници ще пристигнат до няколко дни, но междувременно, Ребека, ти ще си в огромна опасност. Отец Силвестър ми каза, че магьосникът е ходил до манастира „Свети архангел Михаил“ и е проучвал „Книгата на тайните“. Това значи, че вероятно ще се опита да те убие. Бъди много предпазлива!

— Няма да се отделям от нея — обеща Купър.

— А аз ще се моля на Господ да ни помогне — заяви йезуитът, а после каза още нещо на онзи свой странен език.

Ребека имаше още въпроси, но Сен Клер смени темата и започна да им описва Александрова слобода. Някогашната ловна хижа беше превърната в непристъпна крепост и сега на всички входове се издигаха грамадни стражеви кули. Шествието мина по един подвижен мост, спуснат над скования от лед ров, и влезе в двора. Вътре имаше една огромна каменна цитадела, женско отделение, цял куп складове, казарми, канцеларии и тъмници, както и една църква, посветена на Света Богородица, по чиито тухлени стени бяха издълбани множество кръстове. Пътечките между постройките бяха изцяло завладени от кишата, така че можеше да се върви единствено по безбройните пешеходни мостчета, свързващи всички сгради наоколо. Разбира се, на пост стояха множество опричници, облечени в обичайните си черни одежди.

Когато Ребека и двамата й спътници преминаха през портите, царят вече се беше оттеглил в палата си, а наоколо се щураха многобройни коняри, които бързаха да се погрижат за конете и каруците. Изведнъж отнякъде се дочу писък. Навън вече се смрачаваше и по стените горяха факли, чиито колебливи пламъци изпълваха двора със сенки. Девойката присви очи и видя иззад една от конюшните да изскача някакво огромно куче. Животното тичаше след един коняр с дълбока рана в гърлото. В този момент звярът спря и се изправи на задните си крака. Оказа се, че това не е никакво куче, а малка черна мечка. Грамадните й лапи пореха въздуха, а от пастта й се носеше мощен рев. Неколцина от другарите на коняря помогнаха на ранения, докато един от тях излезе напред, опитвайки се да подплаши мечката с някаква тояга. Опричниците стояха настрана и се смееха.

— Какво е това място, за Бога?! — възкликна Купър.

— Конярят има късмет, че мечката е още малка — отвърна Сен Клер. — Иван оставя тези зверове да се скитат из крепостта на воля. Ако внимаваш, нищо няма да ти се случи, но този момък сигурно е раздразнил животното.

Мечката стъпи обратно на четирите си лапи и бавно се отдалечи.

Един от опричниците щракна с пръсти на тримата спътници и ги поведе към цитаделата, където тръгнаха да се изкачват по едно тясно вито стълбище, докато не се озоваха в някаква студена и мрачна стая на третия етаж. Вместо прозорци в стените бяха издълбани обикновени бойници, а факлите и свещите, поставени из нишите, изпълваха помещението с мъждива светлина. В камината гореше огън, чийто пушек излизаше през отвор във външната стена. Леглата представляваха просто сламеници, покрити с кожи. Беше осигурена и малко вода за миене, както и няколко парцала за бърсане, захвърлени върху масата. В стаята имаше още два стола, една пейка и няколко закачалки на вратата. Опричникът им направи знак да се настаняват, промърмори нещо на руски и излезе.