Читать «Душегубеца» онлайн - страница 15
Пол Дохърти
— Йезуитите пък защо толкова са се заинтересували от този магьосник? — попита Рагуза. — Папата ли ги е пратил по петите му? Може би светият отец иска да изправи Душегубеца пред Инквизицията?
— Доколкото знаем — отвърна великият везир, — Сен Клер е изпратен след магьосника не за да го залови, ами за да го унищожи. Това обаче не бива да се случва.
— За да го унищожи ли? Но как? — учуди се Рагуза.
— Познанията ни за католическите ритуали не са много обширни — ухили се везирът, — но все пак ни е известно, че за целта е необходима девица — жена, която не е познала мъж; телесно и душевно чиста.
— О, значи задачата става почти невъзможна — пошегува се наемникът. — Така де — в европейските градове човек трудно ще намери девственица.
Великият везир не реагира на закачката.
— Сен Клер е опасен противник, Рагуза. Агентите ни много лошо си изпатиха от него. Кажи ми — ти откъде смяташ да започнеш?
Наемникът замижа срещу слънцето.
— Трябва ми време, за да помисля и да си съставя план — промърмори той. — Но щом Душегубеца е в Англия, значи няма как да не мине през Лондон. Залагам си главата, че ще го открия там!
— Щом е така, мастър Рагуза — обади се Сюлейман — считай облога си за приет!
Част първа
„Само смъртта ни заставя да признаем колко нищожни са човешките телца.“
Ювенал. Сатири, X
1.
Дънмоу, Есекс, януари 1565 година
— Заешка устна! Така ще е, като целуваш зайци по пълнолуние!
Ребека Ленъкс се обърна раздразнено към двете мърляви хлапета, които я следваха по калдъръмената пътека, водеща до енорийската църква „Сейнт Майкъл“ в Дънмоу. Тя премести кошницата за билки от едната си ръка в другата и се взря в малките дяволчета.
— Грозотия! — пристъпи напред едното хлапе; лицето му беше изпълнено със злоба.
Ребека повдигна кърпата, която покриваше кошницата, и извади оттам две тънки парчета сладкиш.
— Прави сте — отвърна тя. — Но грозотия или не, моите сладкиши си остават най-хубавите на света.
Момчетата не бяха очаквали такъв отговор и удивено се взряха в нея. Когато се закачаха със старицата Уайът — онази смахната вещица, която живееше край горската пътека в другия край на Дънмоу — тя ужасно се ядосваше и тръгваше да ги гони с тоягата си. Ребека протегна ръце. Двете хлапета посегнаха към сладкишите и девойката сграбчи пръстите им. Нахалното им изражение веднага се стопи и по лицата им се изписа страх.
— Защо сте толкова жестоки? — попита Ребека. — Толкова ли ви е приятно да видите сълзи по страните на някоя девойка?
— Боли — прошепна едно от хлапетата.
То се взря във високата и стройна девойка пред себе си, която носеше дълга кафява роба и стара кръгла шапка на главата. Момчето не беше право да й се подиграва — Ребека действително имаше заешка устна, но това изобщо не я правеше грозна! Бялото й като сняг лице беше обрамчено от копринено гладка и искрящо чиста кестенява коса, която се спускаше до раменете й, но най-забележителното нещо в нея бяха морскосивите й очи, които никак не подхождаха на тена й. Стомахът на момчето се сви от страх. То си спомни слуховете, които твърдяха, че Ребека Ленъкс е ясновидка. В момента младата жена беше вперила очите си в неговите, но погледът й не беше суров като този на учителя мастър Такъри, ами тъжен и замислен. Тя пусна пръстите на момчетата.