Читать «Любовникът на девицата» онлайн - страница 279

— Не представяш себе си в твърде добра светлина — каза дяволито Елизабет, за да отклони вниманието му. — Като че ли съвсем не те бива за съпруг!

Като никога, Робърт не реагира на закачката й. Извърна поглед нагоре срещу течението на реката в посока на Къмнър, и погледът му бе мрачен.

— Не — каза. — Ней бях добър съпруг, а Бог е свидетел, че тя беше най-милата, най-добрата съпруга, която би могъл да има един мъж.

Сред чакащите придворни настъпи леко раздвижване: пратеник в ливреята на Дъдли бе влязъл в градината и беше спрял досами придворните. Дъдли се обърна, видя мъжа и тръгна към него, протегнал ръка да поеме писмото, което той му подаваше.

Любопитните придворни видяха как Дъдли взема писмото, разчупва печата, отваря го, и забелязаха как пребледнява, докато четеше.

Елизабет тръгна бързо към него и те отстъпиха, за да й направят път.

— Какво има? — запита тя настойчиво. — Внимавайте! Всички ви наблюдават!

— Ще има разследване — каза той; устните му едва се движеха, гласът му беше едва доловим, като дихание. — Всички твърдят, че не е било нещастен случай. Всички смятат, че Ейми е убита.

Томас Блаунт, пратеникът на Робърт Дъдли, пристигна в Къмнър Плейс още на другия ден след смъртта на Ейми, и разпита всички слуги един по един. След това добросъвестно писа на Робърт Дъдли, като съобщи, че Ейми е била известна с изменчивите си настроения, и в неделя сутринта отпратила всички на панаира, макар че компаньонката й, госпожа Одингсел, и госпожа Фостър, нямали желание да ходят.

„Не е нужно да споменавате отново това“, писа му в отговор Робърт Дъдли. Не му се искаше душевното здраве на съпругата му да се поставя под съмнение, когато знаеше, че сам той я беше тласнал към отчаянието.

Подчинявайки се на заповедта, Томас Блаунт никога вече не спомена странното поведение на Ейми. Но все пак каза как камериерката на Ейми, госпожа Пирто, отбелязала, че Ейми била изпаднала в дълбоко отчаяние и понякога се молела за смъртта си.

„Няма нужда да споменавате и това“, писа в отговор Робърт Дъдли. „Ще има ли разследване? Може ли на служителите на короната в Абингдън да се повери толкова деликатен въпрос?“

Томас Блаунт, който изтълкува нервното и набързо надраскано писмо от господаря си достатъчно добре, отговори, че в тази част на света хората не са предубедени срещу семейство Дъдли, и че господин Фостър се ползва с добро име. Нямаше да има никакви прибързани заключения за убийство; но, разбира се, сигурно именно това подозираха всички. Една жена не може да умре, като падне от ниско стълбище с шест стъпала, не може да умре от падане, при което дори шапчицата й не се е разместила, нито полите й са се измачкали. Всички смятаха, че някой й е строшил врата и я е оставил на пода. Фактите говореха за убийство.

— Невинен съм — заяви Дъдли на кралицата в залата на Частния съвет в замъка Уиндзор — място, където бе доста обезпокоително да се говори за такива поверителни неща. — Мили боже, нима бих се проявил като такъв грешник, че да причиня подобно нещо на една добродетелна съпруга? А ако бях го сторил, нима бих бил такъв глупак, че да го направя така неумело? Навярно има хиляда по-сполучливи начини да убиеш една жена и да направиш станалото да изглежда като злополука, отколкото да й счупиш врата и да я оставиш в подножието на половин дузина стъпала. Познавам тези стълби, в тях няма нищо опасно. Никой не би могъл да си счупи врата, като падне по тях. Невъзможно е да си счупиш дори глезена. Най-много да се натъртиш. Бих ли оправил полите на убитата жена? Бих ли закрепил отново шапчицата на главата й? Нима се предполага, че съм не само престъпник, а също и пълен глупак?