Читать «Любовникът на девицата» онлайн - страница 273

— Може би се е скарал с нея — прошепна си тя полугласно. — Може би й е омръзнал. Или може би най-сетне се е съгласила да се омъжи за ерцхерцога и знаят, че трябва да се разделят.

Замисли се за миг.

— Каквато и да е причината, трябва да го приема обратно, без да го укорявам. Това е мой дълг към него като негова съпруга. — Тя замълча. Не можеше да възпре възторга, който се надигна в сърцето й. — А и във всеки случай, каквато и да е причината, ще го приема обратно, без да го упрекна. Той е мой съпруг, той е моята любов, единствената любов на живота ми. Ако се върне при мен… — тя прекъсна рязко мисълта си. — Не мога дори да си представя колко щастлива ще бъда, ако той се върне при мен.

Чу тропота на един-единствен кон, и погледна през прозореца. Не беше някой от породистите, добре гледани коне на Робърт, а върху коня не яздеше гордо изправен Робърт, с една ръка върху изопнатите поводи, а другата — на хълбока. Беше друг мъж, приведен над шията на коня, шапката му бе смъкната ниско над лицето.

Ейми зачака звъна на камбанката, но цареше тишина. Помисли си, че човекът може би е отишъл в конюшнята и ще я намери празна, защото всички коняри бяха отишли на панаира. Тя се изправи, като си помисли, че ще е по-добре да отиде и да поздрави сама непознатия, след като вкъщи нямаше никакви слуги. Но преди да излезе, вратата на спалнята й безшумно се отвори, един висок непознат влезе тихо и затвори вратата след себе си.

Ейми ахна.

— Кой сте вие? — Не можеше да види лицето му, шапката му още беше смъкната ниско над очите. Наметалото му бе от тъмносиня вълна, без отличителен знак за ранга му. Високият му ръст и широкоплещестата му фигура й бяха непознати. — Кой сте вие? — попита отново тя, с глас, изострен от страх. — Отговорете ми! И как се осмелявате да влизате в стаята ми?

— Лейди Ейми Дъдли? — попита той, с нисък и тих глас.

— Да.

— Съпруга на сър Робърт Дъдли?

— Да. А вие сте…?

— Той ме изпрати при вас. Иска да отидете при него. Казва, че отново ви обича. Погледнете през прозореца, той ви чака.

С лек вик Ейми се обърна към прозореца и мъжът веднага пристъпи зад нея. С едно бързо движение улови челюстта й в ръцете си и бързо изви врата й настрани и нагоре. Той се строши с пукот и тя се смъкна в ръцете му, без дори да извика.

Той я отпусна на пода и се ослуша внимателно. В къщата не се чуваше нито звук. Тя беше отпратила всички, както й бе наредено. Вдигна я: беше лека като дете, с бузи, запазили руменината от мига, в който бе повярвала, че Робърт отново я обича. Мъжът я взе в ръце и я изнесе внимателно от стаята, надолу по малкото, виещо се каменно стълбище — ниска редица от половин дузина стъпала — и я положи в подножието, сякаш беше паднала.

Спря за миг и се ослуша отново. Къщата все още беше тиха. Шапчицата на Ейми почти се беше смъкнала от главата й, а роклята й беше измачкана и разкриваше краката й. Не му се стори редно да я остави непокрита. Внимателно смъкна надолу полите на роклята и оправи шапчицата на главата й. Челото й беше още топло, кожата й — мека, когато я докосна. Сякаш оставяше спящо дете.