Читать «Любовникът на девицата» онлайн - страница 17

Есента на 1558

Всички камбани на Хартфордшир, всички камбани в Англия, звъняха за Елизабет, набивайки сякаш с юмруци звъна си в главата й: първо камбаната с тънкия, пронизителен звук, която пищеше като полудяла жена, а после — дългият, мъчителен, подобен на ридание общ звън, докато най-сетне голямата камбана избумтя като предупреждение, че цялата нестройна мелодия ще запищи отново. Елизабет разтвори рязко капаците на прозорците в двореца Хатфийлд, отвори прозореца, жадувайки да се удави в шума, да оглушее от собствения си триумф: а той все така продължаваше, докато свраките напуснаха гнездата си и се стрелнаха в утринните небеса, като се мятаха и въртяха във вятъра подобно на знаме, вещаещо лоша поличба, а прилепите излетяха от камбанарията като валмо черен дим, сякаш за да кажат, че сега светът се беше обърнал надолу с главата, и денят би трябвало да се обърне във вечна нощ.

Елизабет се изсмя високо на глъчката, която разнасяше гръмко вестта към безответните сиви небеса — бедната болна кралица Мери най-сетне беше умряла, и принцеса Елизабет беше безспорната наследница.

— Благодаря на бога — извика тя към вихрещите се облаци. — Защото сега мога да бъда кралица, каквато майка ми искаше да бъда, да бъда кралицата, каквато Мери не можа да бъде, такава кралица, каквато съм родена да бъда.

— И какво си мислехте? — попита дяволито Елизабет.

Съпругът на Ейми сведе глава и се усмихна на дръзкото младо лице, облегнато на рамото му, докато се разхождаха в студената градина на двореца Хатфийлд.

— Мислех си, че не бива никога да се омъжвате.

Принцесата примигна изненадано.

— Наистина ли? Всички останали, изглежда мислят, че трябва да се омъжа незабавно.

— Тогава трябва да се омъжите само за много, много стар мъж — поправи се той.

Възторжен кикот се откъсна от устните й.

— Това пък защо?

— Така че той да умре веднага. Защото изглеждате толкова очарователна в черно кадифе. Наистина никога не бива да носите нищо друго.

Това беше завършекът на шегата, отправянето на един красив комплимент. Тъкмо това Робърт Дъдли владееше най-добре на този свят, редом с ездата, политиката и безмилостната амбиция.

Елизабет беше загърната от розовия си нос чак до кожените си обувки в траурно черно, и духаше върху връхчетата на облечените си в кожени ръкавици пръсти, за да ги стопли: върху буйните й червено-златисти коси имаше закачливо накривена черна кадифена шапка. Редица премръзнали просители се влачеше зад двамата. Само Уилям Сесил, отдавнашният й съветник, беше достатъчно уверен в себе си, та да може свободно да прекъсне интимния разговор между двамата приятели от детинство.

— А, Спирит — обърна се тя топло към по-възрастния мъж, който идваше към тях, облечен в черни одежди на духовник. — Какви вести имате за мен?

— Добри вести, ваша светлост — каза той на кралицата, като кимна на Робърт Дъдли. — Получих новини от сър Франсис Нолис. Знаех, че ще искате да научите това. Той, съпругата и цялото му семейство са напуснали Германия и вероятно ще се присъединят към нас до Нова година.