Читать «Любовникът на девицата» онлайн - страница 13

— Как можа?

— Защо не?

— Защото ще го прогониш от тук.

— Не го искам тук.

— Е, аз пък го искам! Ако го прогониш, тогава и аз ще си отида.

— Ах, Ейми — каза поучително мащехата. — Вразуми се. Той е победен човек, не става за нищо. Остави го. Той ще се върне при Филип Испански или ще потегли към някоя друга авантюра, ще загине в една или друга битка и ти ще си свободна. Бракът ти беше грешка от началото до края, и сега можеш да го оставиш да приключи.

— Никога! — изсъска й Ейми. — Лудост е дори да си го въобразяваш. Ако той излезе да оре, тогава и аз ще изляза да ора. Ако го превърнеш в свой враг, тогава ще превърнеш в свой враг и мен. Обичам го — аз му принадлежа и той е мой, и нищо няма да застане между нас.

Лейди Робсарт беше зашеметена:

— Ейми, не приличаш на себе си.

— Не. Това съм аз. Не мога да съм кротка и покорна, когато го обиждаш. Опитваш се да ни разделиш, защото си мислиш, че обичам дома си толкова много, та никога не бих си тръгнала от тук. Е, чуй това: ще си тръгна! На света няма нищо по-важно за мен от лорд Робърт. Нито дори обичта към дома ми, нито дори обичта ми към теб. И дори ако не го уважаваш заради него самия, тогава би трябвало да го уважаваш заради мен.

— Боже, що за приказки — каза лейди Робсарт с неохотно възхищение. — На това се казва буря за едното нищо.

— Не е нищо — каза Ейми упорито.

— Може да бъде нищо — мащехата й предложи примирие. — Спаси го от полската работа, но ще трябва да му намериш някакво занимание. Той трябва да върши нещо, Ейми.

— Ще му намерим кон — реши Ейми. — Евтин млад кон, а той може да го обязди и да го обучи, ние ще го продадем, и той може да купи нов. Той се справя много умело с конете, почти може да разговаря с тях.

— И с какво ще му купиш кон? — настоятелно запита лейди Робсарт. — От мен няма да получиш нищо.

— Ще продам медальона на баща си — каза твърдо Ейми.

— Нали никога нямаше да го продадеш!

— Заради Робърт съм готова да го продам.

По-възрастната жена се поколеба.

— Ще ти заема парите — каза тя. — Не продавай медальона.

Ейми се усмихна на победата си.

— Благодаря — каза тя.

Тя остави Робърт сам за един час, за да се охлади гневът му, а после се качи горе в тясната задна спалня, като очакваше да го намери в малкото им легло, нетърпелива да му каже, че е спечелила тяхната битка, че той няма да отиде в нивите, и че ще има кон, който да обучава, може би първият от много. Но простите ленени чаршафи бяха изпънати, таблите на леглото — недокоснати, стаята беше празна. Робърт си беше отишъл.

Лятото на 1558

Робърт Дъдли пристигна в двора, изпълнен с мрачна решителност. Беше се сблъскал с грубостта на семейството на съпругата си, и беше решил, че не е възможно да падне още по-ниско. Но сега, в Ричмънд, в новопостроения красив дворец, който обичаше като собствен дом, откри какво е да бъдеш унижаван всеки ден. Сега той се присъедини към тълпата от просители, които някога бе подминавал, чудейки се разсеяно как не можеха да си намерят нещо по-добро за вършене, вместо да молят за услуги. Сега се присъедини към редиците на мъжете, които трябваше да очакват вниманието на по-издигнатите от тях, с надеждата да бъдат представени на някой, намиращ се на по-високо стъпало по стълбата на амбицията. Всичко в двора на Тюдорите идваше от трона — като от фонтан, от който бликаха пари, положение и постове. Властта се вливаше в по-маловажните притоци на важните постове в двора, а оттам отново се поделяше и разпределяше. Потоци от богатства се лееха като водопад от зле управляваната хазна, но трябваше да си заслужиш благоволението на някой, който вече се ползваше с благоволение, за да измъкнеш част от притока за себе си.