Читать «Страна на сенките» онлайн - страница 5

Спрял е да слуша почти веднага след като си отворих устата. Убеден е, че вината е негова. Само че аз отказвам да се примиря. Не мога да му позволя да мисли така:

— Деймън, моля те! Не можеш просто да се предадеш! Това не е карма — аз съм виновна! Аз сбърках и направих ужасна, безумна грешка. Но това не значи, че не можем да оправим нещата! Трябва да има начин!

Хващам се за най-тънката сламка, разбира се. Насилвам се да покажа ентусиазъм, какъвто в действителност не усещам. Деймън стои пред мен — тъмен силует на фона на нощта. Топлината на тъжния му уморен поглед е единствената ни прегръдка.

— Изобщо не трябваше да се захващам — казва. — Не трябваше да създавам еликсира… трябваше да оставя нещата да се развият по естествения начин. Наистина, Евър, само помисли за резултата! Не е донесъл нищо друго, освен болка! — Той клати глава, а очите му са толкова тъжни и разкаяни, че сърцето ми се свива. — Все пак за теб има още време. Целият ти живот е пред теб — вечност, през която можеш да бъдеш, която поискаш. Да правиш каквото искаш. Аз обаче… — свива рамене, — съм омърсен. Мисля, че резултатът от покварата на тези шестстотин години е видим за всички.

— Нее! — гласът ми пресеква; устните ми треперят толкова силно, че тикът се прехвърля към бузите ми. — Няма да ти позволя да си тръгнеш и да ме изоставиш отново! Минах през ада през последния месец, за да те спася! Сега, когато си добре, нямам никакво намерение да се отказвам! Създадени сме един за друг — сам го каза! Просто в момента се сблъскваме с временно премеждие, това е всичко. Сигурна съм обаче, че ще намерим начин, ако и двамата се захванем да търсим изход…

Спирам. Гласът ми заглъхва: той не ме слуша. Вече е продължил, оттеглил се е в пустия скръбен свят, в който единствено той има вина за случилото се. И разбирам, че е време да разкажа и останалата част от историята — онази жалка, изпълваща ме с разкаяние част, която бих предпочела да запазя за себе си. Мисля си, че може би така ще го накарам да види нещата по различен начин, може би така…

— Има и още — казвам му. Бързам, искам да му разкрия всичко, макар да нямам идея как да облека в думи онова, което следва. — И преди да приемеш, че кармата те е настигнала или каквото там си мислиш, чуй това. Не е нещо, с което се гордея особено, обаче…

После си поемам дълбоко въздух и му разказвам за пътешествията си до Съмърленд — магическото измерение между измеренията, където се научих да се връщам назад във времето… И за това, че когато ми бе даден шансът да избирам между семейството си и него, избрах тях. Защото реших, че мога по някакъв начин да възвърна бъдещето си, за което бях сигурна, че е откраднато без остатък. В крайна сметка обаче всичко се свеждаше до урок, който вече знаех: понякога съдбата е извън досега ни.