Читать «Страна на сенките» онлайн - страница 3
Алисън Ноел
Никога вече.
Абсолютно никога.
Вовеки веков.
— Евър? — прошепва той, а гласът му е дълбок и искрен.
Само че аз не мога да го погледна. Не мога да го докосна.
И определено не мога да му кажа онова, което заслужава да чуе:
Не мога да го направя. Аз съм гадна страхливка. Жалка съм. И слаба. Просто няма начин да намеря необходимата смелост.
— Евър, моля те! Кажи ми какво има? — пита ме, стреснат от сълзите ми. — Държиш се така от дни. Аз ли съм виновен? Или нещо, което съм сторил? Защото, нали се сещаш — не помня много от случилото се… А и спомените, което изплуват напоследък… Е, би трябвало да знаеш — аз не съм такъв! Никога, абсолютно никога не бих те наранил нарочно. Никога не бих ти сторил зло!
Обгръщам се плътно с ръце и свеждам глава. Раменете ми увисват. Иска ми се да се смаля, да стана толкова дребна, че да не ме вижда повече. Знам, че казаното от него е истина, че той не е в състояние да ме нарани. Единствено аз самата мога да направя нещо толкова лошо, толкова необмислено и безумно импулсивно. Само аз мога да съм толкова глупава, че да се хвана на уловката на Роман. Толкова нетърпелива да докажа, че съм единствената истинска любов на Деймън… да съм онази, която го е спасила… И ето каква каша забърках!
Той се придвижва към мен, плъзва ръце около тялото ми. Сграбчва ме през кръста и ме притиска към себе си. Само че аз не мога да допусна тази близост, не мога да поема този риск. За него сълзите ми са вече смъртоносни — не мога да позволя да докоснат кожата му.
Изправям се със залитане и тичам към водата. Бягам по края на пясъка, бялата пяна залива глезените ми. Студено е. Иска ми се да мога да се гмурна в безбрежния океан и да се оставя на отлива да ме отнесе. Да направя нещо — каквото и да било — което да предотврати признанието. Да ми попречи да съобщя на своята истинска любов, на своята вечна половинка, на онзи, който е бил другото ми аз през последните четиристотин години, че макар да ми е подарил вечността, аз предизвиках края ни.
Оставам така, безмълвна и неподвижна. Изчаквам слънцето да се скрие, преди да се обърна към него. Поглъщам с очи тъмните очертания на тялото му, които почти не различавам в настъпилия мрак. Мърморя, а думите изгарят гърлото ми:
— Деймън… трябва да ти кажа нещо.
Втора глава
Коленича до него с длани, подпрени на коленете. Пръстите на краката ми са заровени в пясъка. Моля се да ме погледне, да проговори, след като чу разказа ми. Дори и да е само за да ми каже онова, което така или иначе вече знам — че съм направила ужасна и едновременно с това, страшно глупава грешка. Грешка, която не може да бъде поправена. Какво пък — заслужавам си го. Не мога да понеса обаче мълчанието и вперения му в далечината поглед.
