Читать «Нито пени повече, нито пени по-малко» онлайн - страница 5
Джефри Арчър
Хенрик не беше стъпвал в „Уолдорф Астория“, но след четири години на фондовата борса почти нямаше известен хотел или ресторант, за които да не бе чувал да се говори. Знаеше, че госпожа Реник ще бъде по-склонна да пие чай с него в „Уолдорф Астория“, отколкото да приеме в дома си човек с име Хенрик Метелски, още повече че по телефона полският му акцент личеше повече, отколкото при пряко общуване.
Докато стоеше в застланото с дебел килим фоайе, Хенрик пламна при мисълта колко наивно е възприемал облеклото си. Струваше му се, че всички са се вторачили в него — нисък и шишкав, затова побърза да се скрие в един от изисканите фотьойли в зала „Джеферсън“. И други клиенти на „Уолдорф“ бяха дебели, но Хенрик беше сигурен, че са сложили излишните килограми не от какви да е пържени картофи, а от Pommes de terre maitre d’hotel. Съжали, че е прекалил с брилянтина по черната си въздълга къдрава коса и не си е лъснал като хората половинките, почеса се притеснено по досадната пъпка отстрани на устата си и зачака. Костюмът, с който сред приятелите си се чувстваше толкова самоуверен и преуспял, изведнъж му се стори износен, долнопробен, евтин и просташки. Хенрик изобщо не се вписваше в обстановката, камо ли сред посетителите на хотела — за пръв път през живота си се чувстваше не на място, затова взе един брой на списание „Ню Йоркър“, скри се зад него и се замоли гостенката да се появи по-бързо. Около него почтително, но и някак надуто сновяха келнери. Хенрик забеляза, че един — беше с бели ръкавици — не прави нищо друго, освен да пристъпва на пръсти и да предлага със сребърни щипци бучки захар. Младежът направо се прехласна от възхищение.
Няколко минути след четири се появи и Роуз Реник заедно с две кученца — беше си сложила възмутително голяма шапка. Бе прехвърлила шейсетте и се стори на Хенрик прекалено дебела, прекалено гримирана и прекалено натруфена, затова пък имаше лъчезарна усмивка и комай познаваше всички до последния човек — обикаляше от маса на маса и си бъбреше с постоянното присъствие в „Уолдорф Астория“. Когато накрая стигна масата, на която, както правилно бе предположила, седеше Хенрик, госпожа Реник беше доста стъписана не само от странното му облекло, но и от това, че той изглежда едва ли не голобрадо хлапе, по-малък и от осемнайсетгодишен.
Жената си поръча чай, а Хенрик изстреля на един дъх многократно репетирания си разказ: как предния ден на фондовата борса е станала злополучна грешка с чека й и той е попаднал във фирмата на Хенрик, а шефът му е наредил незабавно да го върне на собственика и да се извини. После връчи на възрастната дама чека за 50 000 долара, който му бяха издали срещу текущата му сметка в банка „Морган“, и добави, че ако госпожа Реник вдигне скандал, той ще остане без работа, понеже грешката е била допусната изцяло по негова вина. Всъщност сутринта бяха съобщили на жената, че чекът й се е изгубил, и тя още не знаеше, че е бил осребрен, защото щеше да получи извлечението от сметката си едва след няколко дни. Дори човек, който познаваше много по-добре от госпожа Реник човешката природа, щеше да повярва, че пелтечещият Хенрик наистина е притеснен до смърт. Старата дама на драго сърце се съгласи да не разгласява случая — с чека на банка „Морган“ все пак си беше получила обратно парите и не беше изгубила и цент. Хенрик въздъхна от облекчение и за пръв път тоя ден се поотпусна и се почувства щастлив. Дори повика сервитьора със захарта и сребърните щипци.