Читать «Нито пени повече, нито пени по-малко» онлайн - страница 21

Удари с чукчето по капачките на коленете на Дейвид — първо по едното, после по второто. И двата му крака отскочиха като на пружинки.

— Всичко с рефлексите е наред.

— Ще чуете за нас, доктор Оукли, няма как да не чуете. Всичко се развива прекрасно. Следете вестниците и ще се убедите в успехите ни.

— Сигурно сте открили нефт — полюбопитства усмихнат Оукли.

— Ами да — отвърна тихичко Дейвид, доволен от впечатлението, което е произвел. — Точно това направихме.

Лекарят опипа корема на Дейвид.

— Стегнати мускули, няма излишни тлъстини, няма признаци и за увеличен черен дроб. Вие, млади момко, се радвате на добро здраве.

Остави го в лекарския кабинет, та Кеслър да се облече, и вписа в картона заключението, макар че мислите му бяха другаде. Бяха погълнати от нефтеното находище.

Лекарите на Харли стрийт карат пациентите да висят най-малко четирийсет и пет минути в чакалнята, която най-често се отоплява с газ и където няма с какво друго да убиваш времето, освен с някой стар брой на списание „Пънч“, но поканят ли ги в лекарския кабинет, внимават никой да не си помисли, че претупват прегледа. Робин не смяташе да оставя у господин Кеслър впечатлението, че бърза да го отпрати.

— Няма ви почти нищо, господин Кеслър. Е, наблюдават се някои признаци на анемия, но тя според мен се дължи просто на преумора и на многото вълнения напоследък. Ще ви предпиша таблетки желязо, те бързо ще отстранят проблема. Взимайте по две на ден, сутрин и вечер.

Той надраска нечетлива рецепта за хапчетата и я даде на Дейвид.

— Много съм ви признателен. Отделихте ми доста време.

— Не е нужно да ми благодарите. Лондон харесва ли ви? — попита Робин. — Тук сигурно е доста различно в сравнение с Америка.

— Разбира се. Темпото е значително по-бавно. Свикна ли, че минава цяла вечност, докато се направи нещо, ще удържа голяма победа.

— Много приятели ли имате в Лондон?

— Не — отвърна Дейвид. — В Оксфорд имам един-двама състуденти от Харвардския университет, инак не познавам почти никого в Лондон.

„Прекрасно — помисли Робин, — каква по-добра възможност да понауча едно-друго за игрите с нефта и да прекарам известно време с човек, до когото всичките ми пациенти изглеждат с двата крака в гроба! Този Кеслър дори може би ще ме извади от летаргията.“

— Искате ли по-нататък през седмицата да обядваме заедно? — попита лекарят. — Сигурно ще ви бъде интересно да видите един от старите клубове в Лондон.

— Много мило от ваша страна.

— Чудесно. В петък удобно ли ви е?

— Да.

— Да се срещнем тогава в един часа на обяд в клуб „Антиниъм“ на Пал Мал.

Дейвид се върна в кабинета си в Сити, като пътем купи хапчетата и веднага глътна едно. Вече започваше да му харесва в Лондон. Силвърман беше доволен от него, всичко в „Проспекта Ойл“ се развиваше по ноти, Дейвид се запознаваше с приятни хора. Струваше му се, че този период в неговия живот ще бъде от най-щастливите.

В един без петнайсет на обяд в петък отиде в „Антиниъм“, масивна бяла сграда на ъгъла на Пал Мал, над която се извисяваше статуята на Йоркския херцог. Беше смаян колко просторни са помещенията и нали бе свикнал да прави сметки, веднага изчисли колко ще спечели собственикът, ако ги даде под наем. Заведението бе пълно с движещи се восъчни фигури, които, както малко по-късно го увери Робин, били все именити генерали и дипломати.