Читать «Кървави книги том 4» онлайн - страница 17

Лилиан слезе предпазливо на шосето и в крайна сметка не видя нищо. За всеки случай заобиколи предницата на колата. Дланите й се потяха и през тях преминаваха нервни спазми като от слаб електрически удар.

Тогава чу шума – драскането на стотици крачета. Беше чувала истории – абсурдни истории или поне така бе смятала досега – за мигриращи глутници от плъхове, които пресичали нощем града и оглозгвали всичко живо, което срещнели по пътя си. При мисълта, че към нея се приближават плъхове, тя се почувства по-фарисейски от всякога и отстъпи назад към колата. Дългата сянка, която хвърляше на светлината на фаровете, се премести заедно с нея и на мястото й изникна водачът на глутницата. Не беше плъх.

Беше ръка – човешка китка с дълги пръсти, която спря под жълтата светлина и посочи към нея. След нея се появи още една, последвана от десетки и десетки други. Невъзможните твари се скупчиха като раци на щанд на търговец на риба – лъскавите им гърбове се допряха, а крачетата им барабанеха и тракаха, докато се строяваха в редици. Големият им брой не ги правеше по-реални. Лилиан реши, че халюцинира, но те тръгнаха отново към нея. Тя отстъпи още една крачка.

Гърбът й се блъсна в страничната броня на колата и Лилиан посегна към вратата. Слава богу, беше открехната. Спазмите в дланите й се бяха засилили, но все още контролираше ръцете си. Пръстите й хванаха вратата и тя изпищя. Един дебел черен юмрук се беше настанил на дръжката, а отрязаният му край приличаше на буца усукано изсушено месо.

Изведнъж се разнесоха бурни аплодисменти. Лилиан осъзна, че ръкопляскането идва от собствените й длани. Вече не й се подчиняваха и аплодираха този преврат. Поведението им беше нелепо, но не можеше да ги спре. „Престанете – каза им тя. – Престанете! Престанете!“ И те внезапно спряха да пляскат, после се обърнаха да я погледнат. Лилиан усети, че я гледат, макар че нямаха очи; разбра и че им е писнало да ги третира като роби. Без предупреждение те се нахвърлиха върху лицето й. Ноктите й, нейна гордост и радост, се впиха в очите й. Ослепиха я за секунди. Лишена от чудото, наречено зрение, тя изгуби ориентация и падна по гръб, но имаше достатъчно ръце, които да я хванат. Не падна на земята, а в море от пръсти.

Когато ръцете изхвърлиха поруганото й тяло в една крайпътна канавка, перуката, за която Теодор бе пръснал цяло състояние във Виена, вече не стоеше на главата й. И собствените й длани я бяха изоставили, при това без много убеждаване.

* * *

Доктор Джудуайн слезе по стълбите на къщата на семейство Джордж, като се чудеше (просто се чудеше) дали Фройд, дядото на свещената му професия, не е сгрешил. Парадоксалните факти за човешкото поведение не се вместваха в удобните класически теории, които психологът беше измислил. Може би човешкото съзнание не работеше рационално. Той се спря в сумрака в подножието на стълбището – не искаше да се връща в трапезарията и в кухнята, но се чувстваше длъжен да види още веднъж местопрестъпленията. От празната къща го побиваха тръпки. Беше неспокоен, защото е сам в нея, въпреки че пред входната врата стоеше на пост полицай. Изпитваше вина, имаше чувството, че е предал Чарли. Явно не беше успял да проникне достатъчно дълбоко в психиката му, за да изкара наяве истинския мотив за ужасните неща, които беше извършил. Да убие собствената си съпруга – жената, която твърдеше, че обича толкова силно – в брачното им ложе, а след това да си отреже ръката. Беше немислимо. Джудуайн се вгледа за момент в собствените си ръце, в плетеницата от сухожилия и лилаво-сини вени. Полицията смяташе, че в къщата е имало нарушител, но той беше убеден, че Чарли е извършил всичко – и убийството, и осакатяването. А най-ужасното бе, че Джудуайн не беше открил в главата на пациента си нищо, което да му подскаже, че този мъж е способен на подобни зверства.