Читать «По-добре късно, отколкото никога» онлайн - страница 11

3

В понеделник след обяда Аманда се забави сама в тоалетната, като разресваше косата си и нанасяше слой след слой гланц, докато устните й не станаха нетърпимо лепкави. Сетне използва кърпичка, за да го избърше и започна наново. Убиваше време — нещо, което правеше всеки ден след обяда в училище. Всъщност предпочиташе да стои в столовата, ала когато биеше звънецът всички ученици трябваше да излязат, за да може децата от следващото междучасие да влязат и да заемат местата си. Затова на нея й се налагаше да прекарва оставащите преди следващия й час осем минути в тоалетната.

Причината не беше единствено, че не й се ходеше в следващия час. Искаше да прецени много добре кога да излезе от тоалетната, така че да влезе в стая 209 с биенето на звънеца. Не искаше да закъснява, понеже това щеше да й донесе черни точки и да й спечели наказание след часовете. Ала ако стигнеше преди звънеца, щеше да й се наложи да си говори със съучениците си, а това бе непоносима мисъл.

В другите часове обичаше да общува с останалите деца, преди звънецът да бие. Ала не гореше от желание да си говори с никой от класа за деца с дарба. Не, това не беше съвсем вярно — нямаше нищо против да си говори с Кен Престън, ала той също пристигаше в последната минута. Навярно като нея самата се чувстваше унизен да бъде там.

Днес обаче разпределянето на времето й не бе съвсем прецизно. Щом влезе в класната стая, погледна часовника и забеляза с ужас, че остава някъде около половин минута, преди да бие звънецът — достатъчно, че Трейси Девън да се обърне към нея и да се опита да завърже разговор.

— Просто ми хрумна, че би искала да знаеш, че момичетата вече са по-добре.

Аманда я погледна неразбиращо.

— Ъ?

— Седморката на Девън. Сестрите ми. — Трейси се усмихна. — Може би трябва да кажа нашите сестри. Нали си спомняш, миналата седмица ти казах, че са болни от шарка.

— О, да бе, вярно… — рече Аманда, докато всъщност си мислеше: „Моля те, звънец, бий сега.“

— Вече имат само по няколко пъпки — продължаваше Трейси.

— Хубаво — измънка Аманда, отказвайки да срещне погледа на съученичката си.

Най-сетне звънецът би и вече не можеха да говорят.

Аманда никога нямаше да признае пред Трейси или пред някого другиго, че всъщност наистина се интересува от добруването на седемзначките. Докато живееше в тялото на Трейси, тя едва ли не се радваше на времето, прекарано с малките сладки момиченца. Ала това бе тогава и, ако я питаха сега, вече всички връзки бяха прекъснати след връщането й в собственото й тяло.

Нима Трейси никога нямаше да се откаже, зачуди се тя. Само защото бе населявала тялото й за известно време, съученичката й явно си въобразяваше, че помежду им има някаква специална връзка. Откакто Девън си бе върнала тялото, се държеше, сякаш двете са приятелки — как ли пък не!

Е, Трейси наистина вече не беше толкова смотана, колкото преди Аманда милостиво да я преправи. Но и несъмнено не бе от нейната класа, и сега, когато собственото й положение в обществото бе застрашено, Аманда не можеше да си позволи другите да видят, че се държи приятелски с Трейси Девън.